— Не мога да избягам, по дяволите. Не мога да се измъкна в Кемп Дейвид. Не мога да се скрия в някаква проклета дупка. Не го ли разбирате? — Бе по-скоро разочарован, отколкото ядосан. С дясната си ръка посочи към останките от сградата на Капитолия. — Всички са мъртви и за момента аз съм правителството, да ми помага Бог, а правителството не може да си позволи да избяга.
— Онзи мъж там прилича на президента Райън — каза водещият в топлото си и сухо телевизионно студио. — Навярно се опитва да овладее спасителните операции. Както всички знаем, Райън има добър опит с кризите.
— Познавам Райън от шест години — продължи един по-възрастен коментатор, като внимаваше да не гледа към камерата, така че да изглежда сякаш дава указания на по-добре платения водещ, опитващ се да коментира събитията. И двамата бяха в студиото за речта на президент Дърлинг и бяха прочели всички предоставени им материали за Райън, когото коментаторът всъщност не познаваше, макар през последните няколко години да се бяха сблъсквали на различни приеми. — Той е изключително сдържан човек, но несъмнено е от най-умните хора в държавното управление. — Такова заявление не можеше да мине, без да бъде оспорено. Водещият Том се наведе напред, наполовина обърнат към колегата си, наполовина към камерите, и надуто възрази:
— Но, Джон, той не е политик. Няма политически опит. Специалист е по национална сигурност и то по време, когато националната сигурност не е онова, което беше някога.
Коментаторът Джон успя да сдържи отговора, който заслужаваше това твърдение. Но един друг не успя.
— Да — избоботи Чавес. — А онзи самолет, който отнесе сградата, просто е сбъркал пътя. Господи!
— Служим на велика страна, Динг. Къде другаде хората получават по пет милиона годишно, за да бъдат глупави? — Джон Кларк реши да допие бирата си. Нямаше смисъл да се връща във Вашингтон, докато не се обадеше Мери Пат. В края на краищата той беше работяга, а сега наоколо щяха да се щурат само шефовете от ЦРУ. А че щяха да се щурат бе сигурно. Нямаше да постигнат много, но в такъв момент човек всъщност не може да постигне много, освен да изглежда забързан и важен… а за работягите — безполезен.
Тъй като нямаше какво да покажат на публиката, повтаряха записа с речта на президент Дърлинг. Камерите в студиото се управляваха дистанционно и техниците спираха на отделни кадри, за да покажат първия ред, където седяха членовете на правителството. Отново беше изреден списъкът на загиналите: целият кабинет с изключение на двама министри, Съветът на началник-щабовете, директорите на висшите държавни агенции, председателят на Федералното бюро за резерви, директорът на ФБР Бил Шоу, директорът на Службата за мениджмънт и бюджет, управителят на НАСА и деветимата съдии от Върховния съд. Гласът на водещия изреждаше имената и постовете им, а записът продължаваше кадър по кадър до мига, в който агентите от Службата за сигурност се втурваха в залата, стресваха президент Дърлинг и предизвикваха кратко объркване. Главите се обръщаха в търсене на опасност и навярно по-досетливите от присъстващите се бяха учудили на присъствието на въоръжени хора в галериите, но сетне идваха три кадъра, заснети с широкообективна камера, на които се виждаше замъгленото изместване на задната стена, последвано от мрак. Тогава на екрана отново се появиха водещият и коментаторът, загледани надолу в настолните си монитори, сетне пак се спогледаха — навярно едва сега започваше да ги ужасява цялата чудовищност на случилото се, както ужасяваше и новия президент.
— Основната задача на президента Райън ще е да възстанови правителството, ако успее — каза коментаторът Джон и след продължителна пауза прибави: — Боже мой, толкова много достойни мъже и жени… мъртви… — Бе му дошло наум и че ако всичко това се беше случило преди няколко години, преди да стане старши коментатор на мрежата, той също щеше да е в онази зала, заедно с толкова много свои приятели и колеги. Ужасът най-после обхвана и него и ръцете му започнаха да се тресат под бюрото. Макар и опитен професионалист, който не допускаше гласът му да затрепери, той все пак не успя напълно да овладее лицето си, което се сви от внезапна, ужасна мъка и придоби мъртвешка бледност под грима.
— Съд Божи — на десет хиляди километра оттам промърмори Махмуд Хаджи Даряеи, като взе дистанционното управление и изключи звука, за да сложи край на празното бръщолевене.
Съд Божи. Това беше логично, нали? Америка. Колосът, който бе провалил толкова много неща, безбожна земя на безбожници на върха на своята мощ, победителка в поредния бой — а сега понесла тежък удар. Как иначе освен по Божия воля можеше да се случи това? И какво друго би могло да означава освен съд Божи и Божия благословия? Благословия, но за какво? — зачуди се той. Е, навярно щеше да стане ясно по-късно.