Беше се срещал с Райън веднъж и той му се бе сторил злобен и арогантен — типичен американец, — но не и сега. Камерите за миг показаха в едър план свилия се в плаща си мъж, с въртяща се насам-натам глава и отворена уста. Не, сега не беше арогантен. Бе зашеметен, дори не осъзнаваше достатъчно случилото се, за да е уплашен. Беше виждал и преди това изражение. Много интересно.
Същите думи и образи заливаха света, предавани от сателити до над един милиард души, които гледаха новините или известени за събитията, прехвърляха каналите на сутрешните информационни емисии в едни страни, или на обедните и вечерните в други. Твореше се история и нямаше как да не гледат.
Това особено се отнасяше за имащите власт, за която информацията представляваше изходна суровина. Друг мъж на друго място погледна поставения до телевизора на бюрото му електронен часовник и си направи проста сметка. В Америка завършваше един ужасен ден, докато там, където се намираше той, едва започваше утрото. От прозореца зад бюрото му се виждаше огромно, павирано с камъни пространство, всъщност просторен площад, хората по него пътуваха предимно на велосипеди, макар броят на автомобилите вече да беше значителен, увеличил се през последните няколко години около десет пъти. Но велосипедите все още бяха основното транспортно средство, а това не бе справедливо, нали?
Беше планирал да промени положението, бързо и решително от гледна точка на историята — а той сериозно се занимаваше с история, — само за да види как американците провалят още в зародиш добре подготвения му план. Не вярваше в Бог, никога не беше вярвал и нямаше да повярва, но вярваше в Съдбата, а именно Съдбата бе онова, което наблюдаваше на фосфорния екран на произведения в Япония телевизионен апарат. Непостоянна жена е Съдбата, каза си той и протегна ръка към чашата зелен чай. Само допреди дни бе облагодетелствала американците, а сега всичко това… И какви бяха намеренията на госпожа Съдбата? От друга страна, по-голямо значение имаха неговите собствени намерения, потребности и желания, реши мъжът. Той посегна към телефонната слушалка, после се отказа. И така щеше да звънне достатъчно скоро — други щяха да искат мнението му и щеше да му се наложи да им даде някакъв отговор, така че бе време да помисли по въпроса. Отпи от чая си. Горещата течност изгори устата му и това беше добре. Трябваше да е трезв, а болката го концентрираше.
Осъществен или не, планът му не бе лош. Беше зле изпълнен от невнимателните му агенти, най-вече поради Съдбата и моментната й щедрост към Америка — но планът си бе чудесен, отново си каза той. Отваряше му се нова възможност да го докаже и то пак благодарение на Съдбата. Тази идея го накара леко да се усмихне и лицето му придоби разсеяно изражение, докато мислено скачаше напред в бъдещето. Видяното там му хареса. Надяваше се телефонът да не звънне още известно време, защото трябваше да поогледа още по-напред, а за тази цел никой не биваше да му пречи. След кратък размисъл реши, че истинската цел на плана му вече е постигната. Беше искал Америка да бъде осакатена и сега тя бе осакатена. Не както го беше решил той, но така или иначе осакатена. „Може би дори още по-добре?“ — помисли си мъжът.
„Да.“
И така, играта можеше да продължи.
Именно Съдбата беше онази, която си играеше с приливите и отливите на историята. Всъщност тя не бе нито приятел, нито враг на никого — или може би беше? Мъжът изсумтя. Навярно тя просто имаше чувство за хумор.
Тя бе изпълнена с гняв. Само преди дни бе подложена на унижение, ужасното унижение да чуе от чужденец — някакъв си бивш провинциален губернатор! — какво трябвало да направи собствената й независима страна. Беше се държала много внимателно, разбира се. Всичко трябваше да се направи с огромно умение. Самото правителство не бе замесено в нищо повече от мащабно военноморско учение в открито море, където естествено всички имаха право на свободно плаване. Не отправиха заплашителни ноти и официални демарши, не заеха и позиция, а от своя страна, американците не бяха направили нищо повече от това да свикат заседание на Съвета за сигурност, на което всъщност нямаше какво да се каже, тъй като официално не се бе случило нищо и нейната страна не беше направила изявление. Американците просто бяха провели учения, нали? Мирни учения. Разбира се, те бяха спомогнали за увеличаването на американската мощ срещу Япония — но жената не можеше да знае това предварително, нали? Не, разбира се.