— Онази вечер — продължи селянинът — додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали — знам ли? Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. „Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир.“ „Какво има?“ — думам. „Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила… явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг.“ „Е?“ „Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли“ — заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.
— Ама истина ли е? — извика Моканина. — къде била таз лястовичка?
— Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.
— Бяла?
— Досущ бяла.
Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.
— Та затуй съм дошел — каза по-смело и с облекчение селянинът: — Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал…
— Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.
Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза:
— Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана — има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло…
— Кой знай? — въздъхна селянинът. — На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са…
Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката — жълта и сломена от тегло жена — още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.
— Човекът каза, че селото било близо — каза селянинът.
Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.
— Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката — каза селянинът и погледна Моканина. — Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!
— Ще я видим ли, чичо? — продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
— Ще я видите, чедо, ще я видите — високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…
Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.
— Хайде със здраве! — викаше след тях Моканина. — Близо е селото. Все по теля, все по теля!
Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.
Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. „Бяла лястовичка — мислеше си той. — Има ли я!“ Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
— Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
И пак се загледа подир каруцата.