— Сега като се замисля, наистина им разказах такава история — отговори прямо Блек. — Някакъв човек се застрелял в една ферма. Извършил го с пушка за врани, а куршумът минал през небцето и заседнал в мозъка. Лекарите не се колебали много, защото не се виждало нищо, освен малко кръв по устните. Но какво…
— Какво общо има това с господин Малтравърс? — продължи въпроса му Поаро. — Както разбирам, вие не знаете, че до него бе намерена пушка за врани.
— Искате да кажете, че моята история го е подтикнала? Но това е ужасно!
— Не се разстройвайте, може да е така, но може и да не е. Трябва да се обадя по телефона в Лондон.
Той проведе дълъг разговор и се завърна замислен. Следобед излезе сам. Върна се преди седем часа и ме уведоми, че не бива да протака повече нещата. Налага се да съобщи лошите новини на младата вдовица. Вече изцяло й симпатизирах. Да остане без пукната пара и с мисълта, че съпругът й се е самоубил, за да й осигури някакво бъдеще, е тежък товар, за която и да е жена. Тайно се надявах, че младият Блек ще е способен да я утеши, след като първият шок отмине. Очевидно той много й се възхищаваше.
Разговорът ни с вдовицата беше труден. Упорито отказваше да приеме фактите, които Поаро й поднасяше един след друг, и когато накрая я убеди, тя избухна в плач. Огледът на трупа потвърди подозренията ни. Поаро съжаляваше бедната жена, но в крайна сметка бе нает от застрахователната компания и какво можеше да направи? На тръгване той внимателно се обърна към госпожа Малтравърс:
— Мадам, вие най-добре от всички знаете, че мъртви няма!
— Какво искате да кажете? — сепна се тя, а очите й се разшириха.
— Никога ли не сте взимали участие в спиритически сеанси? Вие сте медиум, нали?
— Бяха ми казали нещо такова. Но със сигурност вие не вярвате в спиритизма, нали?
— Мадам, забелязах някои странни неща. В селото се говори, навярно знаете, че тази къща е обитавана от духове.
Тя кимна. В този момент прислужницата съобщи, че вечерята е готова.
— Защо не останете за вечеря?
Ние приехме с готовност и аз усетих, че нашето присъствие може да разсее малко жената.
Тъкмо привършвахме със супата, когато чухме вик зад вратата и звук от счупен порцелан. Скочихме. Прислужницата се появи, притиснала ръка към сърцето си.
— Имаше някакъв мъж! Стоеше на пътя!
Поаро се втурна, но се върна бързо и каза:
— Там няма никого.
— Няма ли, сър? — промълви едва-едва прислужницата. — Но той така ме стресна!
— Защо?
Тя зашепна:
— Стори… Стори ми се, че е господарят. Приличаше много на него.
Видях, че госпожа Малтравърс се стресна и в съзнанието ми веднага изскочи поверието, че самоубиецът никога не намира покой. Сигурен съм, че и тя си е помислила същото. След минута хвана ръката на Поаро и изпищя:
— Чухте ли това? Тези три почуквания по прозореца? Той винаги така почукваше, когато минаваше покрай къщата.
— Бръшлянът! — извиках аз. — Бръшлянът се удря в прозорчето.
Но ужасът вече се беше вселил в душите ни. Прислужницата очевидно се беше паникьосала и когато свършихме с вечерята, госпожа Малтравърс помоли Поаро да не си тръгваме веднага. Очевидно се боеше да остане сама в къщата. Преместихме се в малката гостна. Вятърът се засилваше и стенеше зловещо около къщата. Вратата на стаята не беше заключена и на два пъти бавно се отвори. Всеки път домакинята се притискаше към мен ужасена.
— Ах! Тази врата е като омагьосана! — извика ядосано Поаро накрая. Стана и я затвори, след което превъртя ключа в ключалката. — Ще я заключа и точка!
— Не го правете — промълви тя. — Ако и сега се отвори…
И още докато говореше, невъзможното се случи. Заключената врата бавно се открехна. От моето място не можех да видя коридора, но тя и Поаро бяха с лице към него. Тя нададе протяжен писък и се обърна към приятеля ми.