Успокоих я, като се съгласих, че често пъти в борбата за квартира по-недостойните черти от човешката природа възтържествуват над по-възвишените и добре известният вълчи закон винаги важи.
— И така, качихме се и, представете си, апартаментът не беше нает. Прислужничката ни покани да го разгледаме, след което се видяхме с притежателката и веднага всичко бе уговорено. Незабавно нанасяне и петдесет лири за мебелите. На следващия ден подписахме споразумението, а утре се нанасяме! — Госпожа Робинсън замълча победоносно.
— А госпожа Фъргюсън? — запита Паркър. — Нека чуем извода ти, Хейстингс!
— Всичко е ясно, скъпи ми Уотсън — цитирах безгрижно. — Тя е сбъркала апартамента.
— О, капитан Хейстингс, колко сте умен! — възкликна госпожа Робинсън.
Жалко, че Поаро не можеше да чуе. Понякога имам чувството, че той твърде подценява моите способности.
Историята беше доста забавна и на следващия ден на шега предложих на Поаро да я разгадае. Изглежда му стана интересно и той много подробно ме разпита за наемите на апартаментите в различните квартали.
— Любопитно — забеляза замислено. — Извинете ме, Хейстингс, но трябва да изляза да се поразходя.
Когато след около час се върна, очите му блестяха от възбуда. Сложи бастуна на масата и преди да заговори, приглади шапката си.
— Хубаво е, mon ami, че нямаме друг случай и можем да се посветим на това разследване.
— За кое разследване говорите?
— За необикновено ниския наем на апартамента на вашата приятелка госпожа Робинсън.
— Поаро, вие се шегувате!
— Ни най-малко. Представете си, приятелю, действителният наем на апартамента е триста и петдесет лири. Току-що го научих от посредника на притежателя. И въпреки това точно този апартамент е нает за осемдесет лири! Защо?
— Сигурно нещо не е наред. Ами ако наистина е обитаван от духове, както предположи и госпожа Робинсън?
Поаро поклати неодобрително глава.
— И все пак е странно. Приятелката й твърди, че апартаментът вече е даден, а когато тя се качва, разбира, че жилището е свободно.
— Но не може да не се съгласите с мен, че другата жена трябва да е сбъркала апартамента. Това е единственият възможен извод.
— Може да сте прав, а може и да не сте, Хейстингс. Остава фактът, че много други кандидати са били изпратени да го видят и въпреки изключително ниската цена, когато Робинсънови пристигат, квартирата все още не е заета.
— Това показва, че сигурно нещо не е наред.
— А госпожа Робинсън не е забелязала нищо нередно. Много странно, нали? Дали е почтена жена, Хейстингс?
— Тя е очарователно същество!
— Evidemment39, щом ви е лишила от способността да отговорите на въпроса ми. Тогава опишете ми я.
— Ами… висока, косите й са руси с красив червеникав оттенък…
— Винаги сте имали слабост към червените коси — промърмори Поаро. — Но продължете.
— Сини очи и много хубав тен. Е, мисля, че това е всичко — завърших неубедително.
— А съпругът?
— О, много приятен човек — нищо особено!
— Чернокос или рус?
— Трудно ми е да определя; просто съвсем обикновен човек.
Поаро кимна.
— Да, има стотици такива обикновени мъже, а вие във всеки случай влагате повече разбиране и чувства в описанията на жени. Знаете ли нещо за тези хора? Паркър добре ли ги познава?
— Познават се съвсем отскоро, струва ми се. Но, Поаро, нима можете и за момент да помислите…
Той вдигна ръка.
— Tout doucement, mon ami40. Казал ли съм, че мисля нещо? Казвам само, че това е странна история. И няма нищо, което да хвърли светлина; освен може би името на дамата, а, Хейстингс?
— Името й е Стела — отвърнах сдържано, — но не разбирам…
Поаро ме прекъсна, като шумно се изсмя. Изглежда, нещо много го забавляваше.
— А „Стела“ значи „звезда“, нали? Прекрасно!
— Какво, за бога?…
— А звездите дават светлина! Voila41! Успокойте се, Хейстингс. Не си придавайте израз на оскърбено достойнство. Хайде да отидем до „Монтъгю Меншънс“ да проучим някои неща.
Придружих го с готовност. Спряхме до няколко красиви, чудесно поддържани сгради. Пред главния вход се приличаше на слънце униформен портиер, към когото Поаро се обърна:
— Извинете, бихте ли ни казали дали тук живеят госпожа и господин Робинсън?