Портиерът не беше от приказливите и очевидно бе раздразнителен и подозрителен човек. Почти без да ни погледне, изръмжа:
— Номер 4, втория етаж.
— Бихте ли ми казали откога живеят тук?
— От шест месеца.
Пристъпих напред удивен и в същото време усетих ехидната усмивка на Поаро.
— Невъзможно — извиках. — Трябва да грешите.
— Сигурен ли сте? Жената е висока, хубава, със златисточервена коса и…
— Същата — рече портиерът. — Нанесоха се през есента. Точно преди шест месеца.
Той като че загуби интерес към нас и бавно се отдалечи във фоайето на сградата. Последвах Поаро навън.
— Eh bien, Хейстингс? — рече приятелят ми иронично. — Все още ли сте сигурен, че очарователните жени винаги казват истината?
Не отговорих.
Той вече се бе насочил по Бромптън Роуд, когато го попитах какво възнамерява да прави и къде отиваме.
— При посредниците за квартири, Хейстингс. Имам голямо желание да наема апартамент в „Монтъгю Меншънс“. Ако не греша, скоро там ще станат интересни неща.
Имахме късмет в търсенето. Номер 8 на четвъртия етаж се даваше под наем мебелиран за десет гвинеи на седмица. Поаро веднага го ангажира за един месец. Когато отново бяхме на улицата, той прекъсна протестите ми:
— Сега печеля много. Защо да не задоволя един свой каприз? Между другото, Хейстингс, имате ли револвер?
— Имам някъде — отвърнах с лека възбуда. — Нима мислите…
— Че ще се нуждаете от него ли? Много е възможно. И това ви прави удоволствие, виждам. Драматичното и романтичното винаги ви привличат.
Следващият ден ни завари настанени във временния ни дом. Жилището бе приятно мебелирано. Апартаментът бе в същото крило на сградата като този на Робинсънови, но два етажа по-горе. Денят след настаняването ни бе неделя. Следобед Поаро остави външната врата леко открехната и когато някъде долу се чу хлопване на врата, той бързо ме извика:
— Погледнете над перилата. Това ли са вашите приятели? Внимавайте да не ви видят!
Погледнах надолу.
— Да, те — прошепнах, без да спазвам никаква граматика.
— Добре. Да изчакаме малко!
Около половин час по-късно на стълбището излезе млада жена, облечена с ярки дрехи. Поаро въздъхна със задоволство и на пръсти се върна в апартамента.
— C’est la42. След господина и госпожата, и прислужничката. Сега жилището трябва да е празно.
— Какво ще правим? — попитах неспокойно.
Поаро бе притичал пъргаво в килера и дърпаше въжето на товарния асансьор.
— Сега ще слезем по пътя на кофите за смет — обясни той весело. — Никой няма да ни забележи. Концертът в неделя, следобедната разходка и накрая дрямката след неделния английски обяд — ростбифа, — всичко това ще отвлече вниманието от действията на Еркюл Поаро. Хайде, приятелю! — Той стъпи в грубото дървено приспособление и аз предпазливо го последвах.
— С взлом ли ще влезем? — попитах нерешително.
Отговорът му не ме успокои особено:
— Не точно днес.
Дърпахме въжето и бавно се спускахме надолу, докато стигнахме втория етаж. Поаро възкликна от задоволство, като забеляза, че дървената врата на килера е отворена.
— Виждате ли? През деня никога не заключват тези врати. Макар че всеки може да се качи или да слезе като нас. През нощта ги затварят, но невинаги; и точно срещу това ще се подсигурим.
Докато говореше, от джоба си беше извадил няколко инструмента и веднага ловко се залови за работа; целта му беше така да нагласи резето, че да може да се вдига от асансьора. Операцията продължи само три минути. Поаро прибра инструментите в джоба си и отново се качихме на наша територия.
В понеделник Поаро не се прибра целия ден, но когато се върна, с доволна въздишка се отпусна на стола.
— Хейстингс, да ви разкажа ли една история? Ще бъде по ваш вкус и ще ви напомни за любимото ви кино.
— Слушам ви — засмях се аз. — Предполагам, че историята е истинска, а не плод на фантазията ви.
— Съвсем истинска. Инспектор Джап от Скотланд Ярд ще потвърди верността й, тъй като бе така любезен сам да ми разкаже някои подробности. Слушайте, Хейстингс. Преди малко повече от шест месеца от външния отдел на един от щатите на Америка са били откраднати важни военноморски планове. На тях било указано местоположението на най-важните точки от пристанищната отбрана и всяко чуждо правителство би дало за тях голяма сума, японското например. Подозрението паднало върху Луиджи Валдарно, млад човек от италиански произход, дребен чиновник в отдела, който изчезнал едновременно с документите. Дали Луиджи Валдарно ги е откраднал или не, не се знае, но два дена по-късно трупът му бил открит в Ист Сайд в Ню Йорк.