Хазяйката ни се показа на вратата.
— Долу има един господин. Каза, че трябва да види мосю Поаро или вас, капитане. Изглежда се е забъркал в някаква каша… но има вид на истински джентълмен… донесох визитната му картичка.
Тя ми подаде картичка.
— Господин Роджър Хавъринг — прочетох аз.
Поаро се обърна към рафтовете с книги и аз покорно издърпах „Кой кой е“. Подадох му я и той започна да проучва енергично страниците.
— Втори син на петия барон Уиндзор. Женен през 1913 за Зоуи, четвърта дъщеря на Уилям Краб.
— Хм! Смътно си спомням, но струва ми се, че това момиче извърши една много лекомислена постъпка — отказа се от титлите си и се нарече просто Зоуи Карисбрук. Точно преди войната се омъжи за някакъв млад аристократ.
— Ще ти бъде ли интересно. Хейстингс, да слезеш долу и да изслушаш какъв е проблемът на нашия посетител? Предай му извиненията ми.
Роджър Хавъринг беше улегнал мъж около четирийсетте, с елегантен външен вид. Лицето му обаче беше изпито. Явно работеше под голямо напрежение.
— Капитан Хейстингс? Вие сте партньорът на мосю Поаро, доколкото разбирам. Наложително е днес да дойде с мен в Дарбишър.
— Страхувам се, че е невъзможно — отвърнах аз. — Поаро е болен от грип.
Лицето му посърна.
— Мили боже, това е голям удар за мен!
— Явно въпросът, за който искате съвет, е доста сериозен.
— О, боже, да! Моят вуйчо, най-добрият приятел, който съм имал някога на този свят, беше подло убит снощи.
— Тук в Лондон?
— Не, в Дарбишър. Бях в града и тази сутрин получих телеграма от съпругата си. По нейната заръка незабавно се отправих към вас, за да помоля мосю Поаро да се заеме с този случай.
— Бихте ли ме извинили само за секунда — казах аз, озарен от една идея.
Изтичах нагоре по стълбите и с няколко думи запознах Поаро със ситуацията. Той ме разбра от половин дума.
— Виждам. Искаш да отидеш сам, така ли е? Добре, защо не? Вече трябва да си усвоил методите ми. Всичко, за което те моля, е да ми даваш пълен отчет всеки ден и да следваш безусловно заръките ми, които сигурно ще ти пращам с телеграми.
Веднага се съгласих с този вариант.
Час по-късно вече седях срещу господин Хавъринг във вагон първа класа по железопътната линия „Мидленд“, напускайки шеметно Лондон.
— За да започнем, капитан Хейстингс, отиваме в „Хънтърс Лодж“, мястото, където се е разиграла трагедията. Това е ловна хижа в сърцето на дарбишърските ловни територии. Истинският ни дом е близо до Нюмаркет, но обикновено през зимата наемаме апартамент в града. За „Хънтърс Лодж“ се грижи една жена, която умее да се справя с всичко, от което имаме нужда, когато решим да отидем там за уикенда. Разбира се, по време на ловния сезон, взимаме някои от прислужниците си от Нюмаркет с нас. Вуйчо ми, Херингтън Пейс (както може би знаете, майка ми беше Пейс от Ню Йорк), живееше с нас през последните три години. Никога не се беше разбирал добре с баща ми и с по-големия ми брат. Подозирам, че положението ми на нещо като блуден син по-скоро засили, отколкото намали неговата привързаност към мен. Аз съм беден и всъщност той поемаше всички разноски. Разбира се, с цената на известни компромиси, не беше чак толкова трудно да се свикне с него и ние тримата си живеехме в разбирателство. Преди два дни вуйчо ми, доста изморен от партитата, които организирахме в града, предложи да заминем за ден-два в Дарбишър. Съпругата ми телеграфира на госпожа Мидълтън, прислужничката, и ние потеглихме същия следобед. Снощи бях принуден да се върна в града, но вуйчо и съпругата ми останаха. Сутринта получих тази телеграма. — Той ми я подаде.
Върни се веднага. Вуйчо Херингтън беше убит снощи. Доведи добър детектив, ако можеш. Непременно ела. Зоуи.
— Значи все още не знаете никакви подробности?
— Не, но сигурно ще излязат във вечерните вестници. Предполагам, че полицията вече е в течение.
Беше около три часът, когато слязохме на малката гара Елмърс Дейл. След девет километра шофиране стигнахме до малка каменна сграда в средата на хълмистите ловни територии.
— Пусто място — отбелязах аз и потръпнах.
— Ще се опитам да се отърва от него — кимна Хавъринг. — Никога не бих могъл да живея тук отново.
Вдигнахме резето на портата и се отправихме нагоре по тясна пътека към дъбовата врата. Един познат мъж се появи и тръгна към нас.
— Джап! — възкликнах аз.
Инспекторът от Скотланд Ярд ми се ухили приятелски, преди да се обърне към моя спътник: