В съзнанието ми се появи смътна идея. Никога не съм вярвал в отмъщението на отдавна мъртъв египетски фараон. В тази работа виждах по-скоро едно съвременно престъпление. Да предположим, че младежът е искал да свърши с чичо си, като го отрови. По погрешка сър Уилърд поглъща фаталната доза. Рупърт се връща в Ню Йорк, преследван от мисълта за извършеното престъпление. Вестта за смъртта на чичо му стига до него. Разбира колко ненужно е било престъплението му и обзет от угризения, свършва със себе си.
Изложих хипотезата си пред Поаро. Тя му се видя интересна.
— Предположенията ви наистина са интересни. Дори може да се окажат и верни. Но не взимате предвид фаталното влияние на гробницата.
Свих рамене.
— Продължавате ли да смятате, че тя има нещо общо с трагедията?
— Дотам съм убеден, mon ami, че утре тръгваме за Египет.
— Какво? — извиках учуден.
— Нали чухте? — На лицето на Поаро се изписаха гордост и смущение. След това той простена: — Но морето! Това омразно море!
Една седмица по-късно ние стъпвахме по златистия пясък на пустинята. Над главите ни слънцето сипеше жарките си лъчи. Поаро, олицетворение на нещастието, клюмаше до мен. Дребният човечец не понасяше пътуванията. Четиридневното ни плаване от Марсилия бе истинско мъчение за него. В Александрия от кораба слезе неговата сянка. Той беше забравил дори обичайната си спретнатост. Щом пристигнахме в Кайро, веднага се настанихме в хотел „Мена Хаус“, разположен непосредствено до пирамидите.
Египет ме очарова. Не беше така с Поаро. Облечен точно както и в Лондон, той носеше малка четка в джоба си и водеше непрестанна война с песъчинките, които се натрупваха по тъмните му дрехи.
— А обувките ми — стенеше той. — Погледнете ги, Хейстингс, чудесните ми лачени обувки, винаги лъскави и елегантни, вижте, пясъкът влиза в тях и ми убива, а отвън ужасно разваля вида им. Ох, и тази горещина! От нея мустаците ми увисват!
— Погледнете сфинкса — настоявах аз. — Дори аз мога да почувствам загадъчността и очарованието, които излъчва.
Поаро хвърли пълен с досада поглед.
— Не ми изглежда много щастлив — заяви. — И как би могъл да е, след като е полузарит в пясъка… Ах, този проклет пясък!
— Е, хайде сега, в Белгия също има много пясък — отбелязах, спомняйки си за една почивка, прекарана в Нок-сюр-мер, сред „девствените дюни“, както ги наричаха в рекламата.
— Но не и в Брюксел — заяви Поаро. Той се беше загледал в пирамидите. — Вярно е, че поне са солидни и с геометрична форма, но грапавата им повърхност дразни окото. А палмите изобщо не ми харесват. Даже не си правят труд да ги садят в редове!
Прекъснах оплакванията му, като предложих да тръгнем към лагера. Дотам щяхме да стигнем с камили, които бяха коленичили и търпеливо ни чакаха да ги възседнем; за тях се грижеха няколко колоритни местни момчета, предвождани от приказлив преводач.
Няма да се спирам на зрелището, което представляваше Поаро, качен на камила. Отначало започна със стенания и оплаквания и завърши с викове, ръкомахания и призоваване на Дева Мария и на всички светци подред. Накрая слезе безславно и през останалото време пътува върху гърба на едно магаренце. Трябва да призная, че да се друсаш на камила, не е шега за новаците. Няколко дена след това бях схванат.
Най-накрая стигнахме мястото на разкопките. Загорял от слънцето мъж със сива брада, бели дрехи и шлем на главата дойде да ни посрещне.
— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс? Получихме телеграмата ви. Съжалявам, че никой не ви посрещна в Кайро. Случи се нещо непредвидено, което съвсем обърка плановете ни.
Поаро пребледня.
— Да не е починал някой?
— Да.
— Сър Гай Уилърд? — извиках аз.
— Не, капитан Хейстингс. Моят колега от Америка, господин Шнайдер.
— А причините?
— Тетанус.
Усетих как кръвта слиза от лицето ми. Чувствах, като че ли в атмосферата около мен витае нещо жестоко, неизвестно и застрашително. Ужасяваща мисъл като светкавица мина през съзнанието ми: „Ами ако аз съм следващият?“