— Mon Dieu! — обади се Поаро много тихо. — Това не го разбирам. Ужасно е. Кажете ми, мосьо, няма съмнение, че е починал от тетанус, нали?
— Мисля, че не. Но доктор Еймс ще ви разкаже по-подробно от мен.
— О, разбира се, вие не сте лекарят.
— Казвам се Тосуил.
Значи това беше описаният от лейди Уилърд чиновник от Британския музей. В него имаше нещо сериозно и стабилно, което ме привлече.
— Ако ме последвате — продължи доктор Тосуил, — ще ви заведа при сър Гай Уилърд. Той много държеше веднага да му бъде съобщено, щом пристигнете.
Прекосихме лагера и стигнахме до голяма палатка. Доктор Тосуил повдигна платнището пред входа и влязохме. Вътре имаше трима души.
— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс пристигнаха, сър Гай — съобщи доктор Тосуил.
Най-младият от тримата скочи и дойде да ни поздрави. В движенията му имаше импулсивност, която напомняше за майка му. Той беше по-малко загорял от останалите, което заедно с тъмните кръгове около очите го правеше да изглежда по-възрастен от своите двайсет и две години. Очевидно го измъчваха тежки мисли.
Той ни представи другите присъстващи; доктор Еймс, интелигентен на вид, около трийсетгодишен мъж, с леко прошарена по слепоочията коса, и господин Харпър, секретаря — приятен, слаб, млад човек, чиято националност лесно можеше да се отгатне по очилата с рогови рамки.
След неколкоминутен разговор Харпър, последван от Тосуил, излезе. Останахме сами със сър Тай и доктор Еймс.
— Моля, питайте каквото искате, мосьо Поаро — обади се Уилърд. — Направо сме смаяни от тази странна поредица от нещастия, които не са нищо друго, освен съвпадения, не може да бъде иначе.
В държането му имаше безпокойство, което противоречеше на думите му. Забелязах, че Поаро внимателно го изучава.
— Заели сте се енергично с разкопките, нали, сър Гай?
— Точно така. Каквото и да се случи и каквито и да са последствията, работата ще продължи. Нищо не е в състояние да ме отклони.
Поаро се обърна към другия:
— Какво ще кажете вие за това, докторе?
— Аз също — започна бавно Еймс — не смятам, че работата трябва да се прекрати.
Детективът направи една от своите изразителни гримаси.
— В такъв случай… evidemment, трябва да си изясним положението. Кога почина господин Шнайдер?
— Преди три дни.
— Сигурен ли сте, че причината е тетанус?
— Абсолютно.
— Не би ли могло да бъде например отравяне със стрихнин?
— Не, мосьо Поаро. Разбирам за какво намеквате. Но това беше типичен случай на тетанус.
— Не инжектирахте ли противоотрова?
— Разбира се — сухо отвърна лекарят. — Направено бе всичко възможно.
— Имахте ли противоотрова в лагера?
— Не. Доставихме я от Кайро.
— Имали ли сте други случаи на тетанус в лагера?
— Не, нито един.
— Сигурен ли сте, че и смъртта на господин Блайбнър не се дължеше на тетанус?
— Напълно съм сигурен. Той имаше на палеца драскотина, която се замърси и причини отравяне на кръвта. За неспециалист двете неща изглеждат почти едно и също, но смея да твърдя, че са съвършено различни.
— Тогава имаме четири смъртни случая, всичките коренно различни един от друг: сърдечен удар, отравяне на кръвта, самоубийство, тетанус.
— Точно така, мосьо Поаро.
— Убеден ли сте, че нищо не свързва и четирите случая?
— Не ви разбирам добре.
— Ще говоря направо. Извършил ли е някой от четиримата постъпка, показваща неуважение към духа на Менхер-Ра?
Лекарят го изгледа удивено.
— Говорите празни приказки, мосьо Поаро. Нима са ви накарали да повярвате в тези глупости!
— Абсолютни глупости — измърмори Уилърд гневно.
Детективът остана напълно спокоен, само очите му проблясваха със зеления си блясък.
— Значи вие не вярвате в тях, докторе?
— Не, сър. Не вярвам — натъртено отвърна той. — Аз съм човек на науката и това, на което тя ме учи.
— Нима в древния Египет не е имало наука? — попита меко Поаро. Той не изчака да му отговорят, а и доктор Еймс изглеждаше малко объркан за момент. — Не, не, не ми отговаряйте. Какво мислят местните работници за нещастията?
— Предполагам — започна лекарят, — че когато белите загубват ума и дума, туземците не остават по-назад. Признавам, че започват да се боят, но нямат основание за това.