В целия този хаос Поаро пристъпи изискан и усмихнат. С енергичност, учудваща за нейните размери, госпожа Опълсън скочи веднага от стола и се втурна към него.
— Ед да си казва каквото си ще, но аз наистина вярвам в късмета. Било е писано да ви срещна тази вечер и имам чувството, че ако вие не успеете да ми върнете перлите, никой друг не би могъл.
— Умолявам ви, мадам, успокойте се — потупа я утешително по ръката приятелят ми. — Бъдете сигурна, всичко ще бъде наред. Еркюл Поаро ще ви помогне!
Господин Опълсън се обърна към полицейския инспектор:
— Нямате нищо против, че… ъъъ… повиках този джентълмен, предполагам?
— Не, сър — отговори вежливо полицаят. — Вероятно вече дамата се чувства по-добре и ще може да ни разкаже какво се е случило.
Госпожа Опълсън погледна безпомощно Поаро. Той я заведе до фотьойла.
— Настанете се удобно, мадам, и ни разкажете цялата история, без да се вълнувате.
Учтивата молба накара жената да избърше внимателно очите си и да започне:
— След вечеря се качих по стълбите, за да взема и да покажа перлите си на господин Поаро. Камериерката и Селестин бяха в стаята, както обикновено…
— Извинете, мадам, но какво разбирате под „както обикновено“?
Господин Опълсън обясни:
— Наредил съм на прислугата да влизат в стаята само в присъствието на Селестин. Под нейно наблюдение камериерката подрежда стаята сутрин и се връща отново след вечеря, за да оправи леглата. През другото време никой няма право да влиза в стаята.
— Е, както казах — продължи госпожа Опълсън, — качих се тук. Отидох до това чекмедже.
Тя посочи най-долното дясно чекмедже на тоалетната масичка.
— Извадих кутията си за бижута и я отключих. Всичко изглеждаше наред, но перлите ги нямаше!
Инспекторът пишеше в бележника си.
— Кога ги видяхте за последен път? — попита той.
— Бяха там, когато слязох за вечеря.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно сигурна. Чудех се дали да си ги сложа или не, но в края на краищата реших да си сложа смарагдите и затова върнах перлите в кутията.
— Кой заключи кутията за бижута?
— Аз, нося си ключето на верижка около врата. — Тя му го даде.
Инспекторът го разгледа и сви рамене.
— Крадецът трябва да е имал дубликат. Не е трудна работа. Закопчалката е твърде проста. Какво направихте, след като заключихте кутията?
— Поставих я отново в най-долното чекмедже, където винаги я държа.
— Не го заключихте, нали?
— Не, никога не го заключвам. Моята прислужница винаги остава в стаята, докато се върна, така че няма нужда.
Лицето на инспектора помръкна.
— Трябва ли да разбирам, че бижутата са били там, когато сте слезли долу за вечеря и оттогава прислужницата не е напускала стаята!
Внезапно, като че ли осъзнала ужаса от собственото си положение, Селестин нададе пронизителен писък и се хвърли върху Поаро, заливайки го с порой от неразгадаеми френски думи.
Какъв срам! Да я подозират в обир на мадам! Полицията е добре известна със своята невероятна тъпота! Но мосю, който е французин…
— Белгиец — поправи я той, но Селестин не обърна никакво внимание на неговата забележка.
Мосю няма да търпи да вижда как я обвиняват несправедливо, докато на онази долна камериерка й е разрешено да се разхожда, освободена от всякаква отговорност. Тя никога не я е харесвала, нахално същество, с червено лице, роден крадец. Казах го още в началото, че тя е нечестна. Следях я зорко, докато оправяше стаята на мадам! Накарайте тези идиоти полицаите да я претърсят и ако не намерят перлите на мадам в нея, ще бъда много изненадана!
Въпреки че тирадата й беше изречена на френски, и то като скоропоговорка, Селестин я украси с множество изразителни жестове, така че камериерката успя да разбере поне част от нея и почервеня от ярост.
— Ако тази чужденка иска да каже, че аз съм взела перлите лъже! — заяви гневно тя. — Аз само съм ги виждала.