— Явно има нужда от почистване — отбеляза сухо.
Той се взираше замислено през прозореца.
— Е? — попитах нетърпеливо аз. — За какво дойдохме тук?
Той се стресна.
— Je vous demande pardon, mon ami62. Исках да видя дали вратата наистина е залостена от тази страна.
— Залостена е — казах аз, поглеждайки към вратата, свързваща стаята, която току-що напуснахме.
Поаро кимна. Изглежда, продължаваше да мисли.
— Е, както и да е — продължих аз, — какво значение има? Случаят е приключен. Надявах се да имаш повече възможност за изява. Но случаят се оказа толкова прост, че дори такъв идиот като инспектора не го обърка.
Приятелят ми поклати глава.
— Случаят все още не е приключил, приятелю. И няма да е, докато не открием кой е откраднал перлите.
— Но прислужницата ги е откраднала!
— Защо смяташ така?
— Защото — запънах се аз — бяха открити… всъщност в нейния матрак.
— Опа, чакай, чакай, чакай! — каза той нетърпеливо. — Това не бяха перлите.
— Какво?
— Имитация, mon ami.
Направо си глътнах езика. Поаро се усмихна ведро.
— Добрият инспектор очевидно нищо не разбира от бижута. Но ще настане хубава дандания!
— Ела! — извиках, дърпайки го за ръката.
— Къде?
— Веднага трябва да кажем на Опълсънови.
— Не мисля така.
— Но бедната жена…
— Е, тази бедна жена, както я нарече, ще има много по-спокойна нощ, вярвайки, че бижутата й са на сигурно място.
— Но крадецът може да избяга с тях!
— Както обикновено, приятелю, говориш, без да мислиш. Откъде знаеш, че перлите, които госпожа Опълсън е била заключила толкова внимателно тази вечер, всъщност не са били фалшивите и че истинската кражба не е станала по-рано?
— О! — обърках се аз.
— Точно така — продължи сияещ Поаро. — Започваме отначало.
Той излезе от стаята, спря се за момент, като че ли се замисли, и след това тръгна към края на коридора. Спря срещу работната стая, където камериерите и камериерките на съответните етажи се събират. Нашата камериерка водеше разгорещен разговор, преразказвайки последните си приключения пред силно развълнувана публика. Спря по средата на едно изречение. Поаро се поклони с обичайната си учтивост.
— Извини ме, че те обезпокоявам, но ще ти бъда задължен, ако ми отключиш стаята на господин Опълсън.
Жената бързо се изправи и ние я придружихме по коридора. Стаята на господин Опълсън беше от другата страна на коридора, точно срещу тази на жена му. Камериерката я отключи и ние влязохме.
Тъкмо когато си тръгваше, Поаро я спря:
— Една секунда само. Виждала ли си някога измежду вещите на господин Опълсън картичка като тази.
Той подаде бяла картичка, силно гланцирана и с необичаен външен вид. Камериерката я взе и я разгледа внимателно.
— Не, сър, не мога да кажа, че съм я виждала. Но както и да е, камериерът се грижи за стаите на господата.
— Разбирам. Благодаря ти.
Той си взе обратно картичката. Жената си отиде, а той се замисли за малко. След това кимна рязко.
— Моля те, натисни звънеца, Хейстингс. Три пъти за камериера.
Подчиних се, обзет от любопитство. Междувременно Поаро изпразни кошчето за боклук на пода и бързо претършува съдържанието му.
След няколко минути камериерът се отзова в отговор на повикването. Поаро му зададе същия въпрос и му подаде картичката, за да я разгледа, но отговорът беше същият. Камериерът никога не бил виждал картичка с подобно качество измежду вещите на господин Опълсън. Поаро му благодари и той се оттегли някак с нежелание, хвърляйки любопитен поглед на преобърнатото кошче и разхвърления боклук по пода. Нямаше как да не дочуе замислената забележка на Поаро, който отново се ровеше из разкъсаните хартии.
— А огърлицата беше застрахована за голяма сума…
— Поаро! — извиках аз. — Разбирам…
— Нищо не разбираш, приятелю — отговори той бързо. — Както обикновено, абсолютно нищо! Може и да е невероятно, но е така. Хайде да се върнем в нашите апартаменти.
Така и направихме. Прибрахме се мълчаливи. За моя огромна изненада Поаро бързо се преоблече.
— Тази вечер заминавам за Лондон — обясни той. — Наложително е.