— Не си казаха имената, сър, но твърдят, че било много важно.
— Поканете ги да се качат — поръча той, като в същото време внимателно сгъваше сивите си панталони.
След няколко минути двамата посетители бяха въведени и сърцето ми подскочи, тъй като в лицето на първия познах самия лорд Естър, председател на Камарата на общините; придружаваше го господин Бърнард Додж, член на Военния съвет и доколкото знам, близък приятел на министър-председателя.
— Мосьо Поаро? — попита лорд Естър. Приятелят ми кимна. Високопоставеният мъж ме погледна и се поколеба. — Въпросът ми е частен.
— Можете спокойно да говорите пред капитан Хейстингс — успокои го моят приятел, кимайки ми да остана. — Не е много надарен, но отговарям за дискретността му.
Додж се намеси рязко:
— Е, хайде да не говорим със заобикалки. Доколкото разбирам, няма да мине много време и цяла Англия ще разбере затрудненото положение, в което ще се озовем скоро.
— Моля, седнете, господа — любезно ги покани Поаро. — Не бихте ли седнали в креслото, милорд?
Лорд Естър леко се сепна.
— Вие ме познавате?
Приятелят ми се усмихна.
— Разбира се. Чета илюстрованите вестници, как бих могъл да не ви познавам?
— Мосьо Поаро, дошъл съм да се посъветвам с вас по въпрос, чието спешно разрешаване е от жизнено значение. И моля за абсолютна дискретност.
— Имате думата на Еркюл Поаро, нищо повече не мога да ви кажа — заяви надуто приятелят ми.
— Отнася се за министър-председателя. Много сме разтревожени.
— Направо сме в безизходица — намеси се господин Додж.
— В такъв случай раната е сериозна — обадих се аз.
— Каква рана?
— От куршума.
— О, това ли? — възкликна презрително господин Додж. — То е стара история.
— Както забеляза моят колега — продължи лорд Естър — тази история вече е приключена. За щастие не успяха. Бих искал да мога да кажа същото и за второто покушение.
— Значи е имало и второ покушение?
— Да, макар и от друго естество. Мосьо Поаро, министър-председателят е изчезнал.
— Какво?
— Отвлечен е.
— Невъзможно! — извиках изумен.
Поаро ми хвърли унищожителен поглед, с който ми даде да разбера, че трябва да си държа езика зад зъбите.
— За съжаление, макар да изглежда невъзможно, е съвсем вярно — продължи лордът.
Поаро погледна господин Додж.
— Мосьо, преди малко казахте, че времето е всичко. Какво имахте предвид?
Двамата мъже се спогледаха и лорд Естър добави:
— Сигурно сте чули, мосьо Поаро, за предстоящата конференция на съюзниците.
Приятелят ми кимна.
— По понятни причини подробности за мястото и времето на провеждането й не са публикувани. Но макар датата да не е съобщена във вестниците, в дипломатическите кръгове, разбира се, е известна. Конференцията ще се състои утре, четвъртък, вечерта във Версай. Сега разбирате изключителната сериозност на положението. Няма да скрия от вас, че присъствието на министър-председателя там е от жизнена необходимост. Призивът за примирие, подет и поддържан от агентите на Германия в нашите среди, се е засилил. Всеобщо мнение е, че силната личност на министър-председателя ще даде поврат на конференцията. Отсъствието му може да има много сериозни последици — навярно преждевременен или катастрофален мир. А няма кого да изпратим вместо него. Само той може да представи Англия.
Поаро беше станал много сериозен.
— В такъв случай вие смятате отвличането на министър-председателя направо за опит да се отстрани той от конференцията?
— Повече от сигурен съм. Всъщност той беше на път за франция, когато това се случи.
— А кога ще се състои конференцията?
— Утре в девет вечерта.
Поаро извади от джоба си огромен часовник.
— Сега е девет без четвърт.
— Двайсет и четири часа — замислено забеляза Додж.
— И петнайсет минути — поправи го детективът. — Не забравяйте, мосьо, че този четвърт час може да се окаже полезен. Сега подробностите — похищението във франция ли стана или в Англия?
— Във Франция. Господин Макадам замина за Франция тази сутрин. Трябваше да прекара нощта в дома на главнокомандващия и утре да продължи за Париж. Беше превозен през Ламанша от патрулен кораб. В Булон го посрещнала кола, изпратена от началник-щаба, и един от адютантите на главнокомандващия.