— Мосю Поаро и капитан Хейстингс — съобщи икономът.
Лейди Ярдли погледна стреснато, а съпругът й се приближи несигурно, търсейки с поглед някакви инструкции от Поаро. Малкият човек реагира според обстановката.
— Приемете извиненията ми! Тук сме, защото все още разследвам онзи случай с госпожица Марвъл. Тя пристигна при вас в петък, нали? Направих това малко пътешествие, за да се убедя, че всичко е наред. А също исках да попитам лейди Ярдли дали случайно е запазила марките от всички получени писма.
Лейди Ярдли поклати глава със съжаление.
— Страхувам се, че не. Колко глупаво от моя страна. Но вижте, никога не съм и помисляла да ги взимам насериозно.
— Ще останете ли тук тази нощ? — попита лорд Ярдли.
— О, милорд, боя се, че ще ви безпокоим. Оставихме си багажа в странноприемницата.
— Няма значение — измърмори от любезност домакинът. — Ще изпратим някого да го донесе. Няма да ни безпокоите, уверявам ви.
Поаро позволи да го убедят. Седна до лейди Ярдли и започна да се занимава с децата. Съвсем скоро всички залудуваха, като въвлякоха и мен в играта.
— Vous etes bonne mere25 — отбеляза Поаро с лек елегантен поклон, когато детегледачката дойде и децата неохотно тръгнаха след нея.
Лейди Ярдли приглади поразрошената си коса.
— Обожавам ги — изрече трогателно тя.
— И те вас. И има защо! — Поаро се поклони отново.
В този момент гонгът ни извести, че е време да се преоблечем за вечеря. Тръгнахме към стаите си. Икономът се появи с поднос, на който имаше телеграма. Лорд Ярдли я взе, извини се и отвори телеграмата. Прочете я и се вцепени.
Простена и я подаде на жена си. Сетне се обърна към приятеля ми:
— Само за момент, мосю Поаро. Мисля, че трябва да знаете. От Хофберг е. Той смята, че е намерил купувач за диаманта. Американец, който ще отплава утре за Щатите. Довечера ще изпратят човек, за да огледа камъка. По дяволите, и все пак ако това се окаже вярно… — гласът му секна.
Лейди Ярдли се обърна. Все още държеше телеграмата в ръце.
— Надявам се, че няма да го продадеш, Джордж — каза тихо тя. — Бил е толкова дълго време в семейството. — Изчака за някакъв отговор, но когато не получи, чертите на лицето й се изостриха. Повдигна рамене и каза: — Качвам се да се преоблека. Предполагам, че ще трябва да подготвя „стоката“. — Обърна се към Поаро с лека гримаса и додаде: — Диамантът е поставен в една от най-противните огърлици, които някога са изработвани. Джордж често ми е обещавал, че ще му поръча нов обков, но така и не го направи. — И тя напусна стаята.
След половин час тримата се събрахме във великолепната гостна, очаквайки дамата. Вече бяха изминали няколко минути от определения за вечеря час.
Изведнъж дочухме леко шумолене и лейди Ярдли се появи на прага на вратата — сияеща в дългата бяла рокля. Потоци от искрящи лъчи струяха от шията й. Тя стоеше там, леко докосвайки огърлицата.
— Задръжте комплиментите си! — възкликна развеселено. Хапливостта й се бе изпарила. — Само почакайте да включа големия полилей и ще можете да се полюбувате на най-грозната огърлица в Англия.
Ключът за полилея беше точно зад вратата. И в мига, в който тя протегна ръка към него, се случи нещо невероятно. Внезапно всички светлини угаснаха, вратата се тресна и от другата страна се чу дълъг пронизителен женски писък.
— Мили Боже! — извика лорд Ярдли. — Това беше гласът на Мод! Какво става?
Ние се втурнахме слепешком към вратата, блъскайки се един друг в тъмнината. Отне ни няколко минути, докато я открием. И какво видяхме! Лейди Ярдли лежеше безжизнена на мраморния под, а на белия й врат, там, където беше огърлицата, имаше тъмночервена следа.
Наведохме се над нея, все още, без да сме сигурни дали е жива или мъртва. Клепачите й се отвориха.
— Китаецът… — промълви тя с усилие. — Китаецът… страничната врата…
Лорд Ярдли се втурна натам, изричайки проклятия. Аз го последвах, а сърцето ми биеше лудо. Отново този китаец! Страничната врата беше малка и се намираше в ъгъла, на около десетина метра от мястото на събитието. Като стигнахме до нея, аз извиках. Там, почти до прага, лежеше блестящата огърлица, очевидно изпусната от крадеца при бягството му. Хвърлих се радостно към нея, след което възкликнах отново. Същото направи и лорд Ярдли. Точно в средата на огърлицата зееше голяма празнина. „Звездата на Изтока“ липсваше!