Беше Грейвс, икономът на граф Фоскатини, който изпълняваше и длъжността камериер. Разказа ни впечатляваща история.
Предната сутрин се появили двама господа, които искали да се срещнат с графа. Били италианци. По-възрастният бил на около четирийсет години и се представил като синьор Асканио. Другият бил добре облечен млад човек на около двайсет и четири. Очевидно граф Фоскатини е очаквал посещението им и веднага отпратил Грейвс, под претекст да свърши някои незначителни неща. Икономът замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая все пак реши да си признае, че не се подчинил веднага на нареждането на господаря си, а се помотал из къщата, с надеждата да чуе за какво става дума.
Разговорът обаче се водел почти шепнешком, така че не успял да долови много. От чутото все пак му станало ясно, че обсъждали някаква финансова операция. Дочул и заплахи. Разговорът съвсем не бил приятелски. Накрая граф Фоскатини леко повишил глас и икономът му ясно успял да чуе следното: „Сега повече нямам време да споря с вас, господа. Ако утре дойдете на вечеря в осем часа, ще продължим обсъждането.“ Грейвс се уплашил, че могат да излязат и да го видят, и побързал да излезе, за да изпълни поръчките на господаря си. Тази вечер те пристигнали точно на минутата. По време на вечерята водели съвсем неангажиращ разговор — за политика, за времето и театралния живот. Когато Грейвс поднесъл портвайн и кафе, графът му казал, че повече не се нуждае от него.
— Обикновено така ли постъпваше, когато имаше гости? — попита инспекторът.
— Не, сър. Не постъпваше така. Ето кое ме накара да си помисля, че в сделката, която щяха да обсъждат, има нещо нередно.
С това Грейвс завърши разказа си. Излязъл около 8.30 и се срещнал с приятел. Отишли заедно в „Метрополитън Мюзик Хол“ на Еджуеър Роуд.
Никой не е забелязал двамата мъже да напускат сградата, но вече беше установено времето на убийството — 8.47 часа. Един часовник на писалището е бил бутнат от ръката на Фоскатини на пода и беше спрял на този час. Това съвпадаше с думите на госпожица Райдър за времето на телефонното обаждане.
Полицейският лекар беше прегледал трупа и сега той беше положен на дивана. За първи път видях лицето на графа. Тъмна кожа, дълъг нос, великолепни черни мустаци и полуотворени червени устни, зад които искряха ослепително бели зъби. Лицето му не беше приятно.
— Е, случаят изглежда ясен — обади се инспекторът и затвори бележника си. — Единствената трудност ще бъде да пипнем този синьор Асканио. Предполагам, че едва ли ще имаме този късмет адресът му да е в джоба на мъртвеца?
Но както Поаро вече беше отбелязал, граф Фоскатини е бил човек на реда. В един от джобовете му открихме бележка с адреса, прилежно написана с четлив почерк — „Синьор Паоло Асканио, хотел «Гровнър».“
Инспекторът се втурна към телефона и след малко се обърна усмихнат към нас:
— Точно навреме. Нашият любезен господин се канел да хване влака за континента. Е, господа, нямаме повече работа тук. Неприятна история, но съвършено ясна. Няма съмнение, че става дума за италианска вендета.
Тръгнахме си. Доктор Хокър изглеждаше много възбуден:
— Като в криминален роман, нали? Вълнуващо! Но ако го прочетете, не бихте повярвали, че е истина.
Поаро не каза нищо. Беше замислен. През цялата вечер почти не се обади.
— Какво мисли великият детектив? — попита го лекарят, като леко го потупа по гърба. — Май нямаше много работа за сивите ви клетки?
— Така ли мислите?
— Че какво друго?
— Ами например прозорецът.
— Прозорецът ли? Но той беше затворен. Никой не би могъл да влезе или да излезе през него. Забелязах го.
— А защо го забелязахте?
Лекарят го погледна смутено, а Поаро обясни:
— Заради завесите. Не бяха спуснати. Странно, нали? Пък и кафето. Беше твърде черно.
— И какво от това?
— Твърде черно — повтори замислено детективът. — И като си припомним, че от суфлето с ориз беше останало доста, какво заключаваме?
— Глупости! — възкликна лекарят. — Шегувате се с мен!
— Аз никога не се шегувам с вас. Хейстингс може да потвърди, че съм напълно сериозен.