— Все пак не разбирам накъде биеш — обадих се аз. — Да не би да подозираш иконома? Може да е бил свързан с бандата и да е сложил отрова в кафето. Предлагам, че ще проверят алибито му.
— Безспорно, приятелю. Но мен ме интересува алибито на синьор Асканио.
— Смяташ, че има алиби?
— Точно това ме тревожи. Не се съмнявам, че в скоро време ще получим информация.
На другия ден вестник „Дейли Нюзмонгър“ ни осведоми за последните събития.
Синьор Асканио бил арестуван и обвинен в убийството на граф Фоскатини. При арестуването му отрекъл, че познава графа, и твърдял, че никога не е бил на „Риджънтс Корт“, нито във вечерта на убийството, нито предната сутрин. Младият мъж изчезнал. Два дни преди убийството синьор Асканио пристигнал в Англия от континента и се настанил в хотел „Гровнър“. Всички усилия на полицията да открият младия мъж останали напразни.
Асканио обаче не беше изправен пред съда. Лично италианският посланик се явил и свидетелствал в полицията, че същата вечер между осем и девет Асканио бил при него в посолството. Арестуваният бил освободен. Разбира се, много хора смятали, че е политическо престъпление и съзнателно се потулва.
Написаното във вестника силно заинтересува Поаро. И все пак една сутрин се изненадах, когато изведнъж ми съобщи, че в единайсет часа очаква посетител. И то не кой да е, а лично сеньор Асканио.
— Иска да се консултира с теб?
— Du tout72, аз искам да се консултирам с него.
— За какво?
— За убийството на „Риджънтс Корт“.
— Смяташ да докажеш, че той го е извършил?
— Хейстингс, човек не може да бъде обвинен два пъти в едно и също престъпление. Моля те, постарай се да проявяваш малко здрав разум! А, ето, сигурно е той — рече Поаро, когато чухме звънеца на вратата.
Няколко минути по-късно при нас влезе синьор Асканио. Беше дребен, слаб мъж, с лукави очи. Остана прав, местейки подозрителен поглед ту към мен, ту към Поаро.
— Мосю Поаро? — попита той.
Моят приятел се потупа леко по гърдите и каза:
— Моля, седнете, синьор. Както разбирам получили сте бележката ми. Аз съм твърдо решен да стигна до дъното на тази загадка. В известна степен и вие можете да ми помогнете. Нека да започнем. Придружен от един приятел, сте отишли при граф Фоскатини във вторник сутринта, девети…
По лицето на италианеца се изписа гняв, той махна с ръка и каза:
— Няма такова нещо. Заклех се в полицията…
— Precisement. Но на мен ми се струва, че сте дали лъжлива клетва.
— Заплашвате ли ме? Ха! Не се боя от вас. Бях оправдан.
— Така е, но понеже не съм глупак, не ви заплашвам с бесило, а с публичност. Публичност! Виждам, че тази дума не ви допада. Така си и мислех. Знаете ли, понякога имам много интересни хрумвания. Хайде, синьор, единственият ви шанс е да говорите откровено с мен. Не желая да зная какво точно ви е довело в Англия. Зная само, че сте дошли специално, за да се срещнете с граф Фоскатини.
— Той не е граф — изръмжа италианецът.
— Вече видях, че името му липсва в Алманаха на италианските благородници. Титлата граф обаче често върши работа при изнудвания.
— Предполагам, че се налага да бъда напълно откровен с вас. Изглежда, знаете много.
— Впрегнах в работа сивите си клетки. Кажете ми, синьор Асканио, посетихте дома на убития във вторник сутринта, нали?
— Да, но не съм ходил там на следващата вечер. Нямаше нужда да го правя. Ще ви разкажа всичко. Важна информация относно един високопоставен господин в Италия бе станала достояние на този негодник. Поиска голяма сума пари в замяна на документите. Дойдох в Англия, за да уредя нещата. Онази сутрин го посетих по предварително уговорена среща. Придружи ме един от младите секретари в посолството. Графът се държа по-разумно отколкото очаквах, но така или иначе му платих исканата сума.
— Простете, как я платихте?
— В италиански пари в брой. В дребни банкноти. Тогава му дадох парите. Той ми връчи въпросните документи. Оттогава не съм го виждал.
— Защо не разказахте това в полицията, когато ви арестуваха?
— Намирах се в деликатно положение и бях принуден да отричам всякаква връзка с този човек.
— Как тогава ще обясните случилото се вечерта?
— Мисля, че някой се е представил за мен. Както разбрах, в апартамента не са намерени пари.
Поаро го изгледа и поклати глава.
— Странно — промърмори. — Всички ние притежаваме малки сиви клетчици, а толкова малко хора знаят как да ги използват. Синьор Асканио, аз ви вярвам. До голяма степен разказът ви потвърждава моите заключения, но трябваше да бъда сигурен.