След като гостът излезе, приятелят ми седна отново в креслото си и ми се усмихна.
— Да чуем мнението на капитан Хейстингс за случая.
— Предполагам, че Асканио е прав. Някой се е представил за него.
— Никога, никога не използваш в достатъчна степен ума, с който добрият Бог те е дарил. Припомни си думите, които казах онази нощ, след като напуснахме апартамента. Споменах за това, че завесите на прозореца не бяха спуснати. Сега сме юни и в осем вечерта е все още светло. Стъмва се около осем и половина. Ca ne vous dit quelque chose73? Останах с впечатлението, че ще се сетиш.
Да продължим. Кафето бе много черно. Зъбите на граф Фоскатини обаче бяха ослепително бели. Кафето оставя следи по зъбите. И все пак, и от трите чаши беше пито. Защо ще му е на някого да създава впечатление, че графът е пил кафе, когато не е?
Поклатих глава, напълно объркан.
— Ще ти помогна. Какви доказателства имаме, че Асканио и приятелят му или пък двамата мъже, представящи се за тях, изобщо са били в апартамента? Никой не ги е видял да влизат или да излизат. Разполагаме с показанията на един човек и наличието на няколко предмета.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид ножове, вилици, чинии и празни блюда. О! Било е умно хрумване! Грейвс е крадец и мошеник, но методичен човек! Той дочува част от разговора сутринта, но то му е достатъчно, за да осъзнае, че Асканио е в деликатно положение и ще му е трудно да се защити. На следващата вечер около осем часа съобщава на господаря си, че го търсят по телефона, Фоскатини сяда до писалището, посяга към слушалката и в този момент Грейвс го удря отзад по главата с мраморната статуетка. После веднага поръчва по телефона вечеря за трима. Когато пристига, той подрежда масата, зацапва чиниите и приборите, но трябва да се отърве от храната. Той е не само умен човек, но и голям лакомник. След като изяжда три порции торнадо, суфлето му идва в повече. Изпушва една пура и две цигари, само и само да придаде допълнителна достоверност на картината. Блестящ план!
Сетне, след като е преместил стрелките на часовника на 8.47, той го пуска на земята и часовникът спира. Единственото нещо, което забравя, е да спусне завесите. Ако е имало истинска вечеря, завесите щяха да бъдат спуснати веднага, щом се стъмни.
Сетне излиза, като споменава на момчето от асансьора, че господарят му има гости. Отива до една телефонна кабина и в 8.47 се обажда на лекаря, като изрича уж предсмъртните слова на графа. Той така добре е планирал всичко, че никой не се сеща да провери дали някой е звънял от телефона в апартамент 11 по онова време.
— С изключение на Еркюл Поаро, предполагам? — вметнах саркастично аз.
— Дори и Еркюл Поаро не се сети — усмихна ми се той. — Първо трябваше да докажа пред теб изводите си. Но виждаш ли, ще изляза прав и Джап, на когото вече подшушнах нещичко, ще може да арестува многоуважаемия Грейвс. Чудя се колко ли пари е успял да изхарчи досега?
Поаро се оказа прав. Както винаги! Дяволите да го вземат!
Случаят с изчезналото завещание
Проблемът, поставен ни от госпожица Вайълет Марш, беше приятна промяна в обичайната ни рутинна работа. Поаро получи кратко, делово писмо от дамата, с което тя молеше за среща. Той й прати съобщение, че ще я приеме в единайсет сутринта на следващия ден.
Тя пристигна точно навреме. Беше висока красива млада жена, облечена скромно, но спретнато. Имаше делови и решителен вид. Очевидно беше от онези млади жени, които умеят да се справят сами. Лично аз не съм голям почитател на така наречения нов тип жени и въпреки приятната й външност не почувствах особена симпатия към нея.
— Работата, за която ви търся, мосю Поаро, е от малко необичайно естество — започна тя, след като се настани на предложения й стол. — По-добре ще е да ви разкажа цялата история.
— Ще ви бъда благодарен, мадмоазел.
— Аз съм сираче. Баща ми е по-малкият от двамата сина на дребен фермер в Девъншир. Фермата била бедна и по-големият брат, Андрю, емигрирал в Австралия. Благодарение на успешни сделки със земя той много забогатял. По-малкият брат, Роджър, баща ми, нямал влечение към селския труд. Успял да се образова и станал чиновник в една малка фирма. Взел за жена момиче от по-горна класа. Майка ми беше дъщеря на артист. Баща ми почина, когато бях на шест години. Когато навърших четиринайсет, майка ми го последва. И така единственият ми жив роднина остана чичо Андрю, който скоро след смъртта на майка ми се върна от Австралия. Купи една ферма, „Крабтрий Манър“, в родния му край. Прояви изключителна любезност към мен, единствената му племенница, и ме взе да живея при него. Държеше се с мен, сякаш му бях собствена дъщеря. Въпреки помпозното си име „Крабтрий Манър“ е само една стара фермерска къща. Оказа се, че селският труд е в кръвта на чичо ми и той прояви голям интерес към новостите във фермерството. Въпреки огромното внимание, с което ме обграждаше, той имаше доста странни и бих казала, дори отвратителни представи за възпитанието на момичетата. Той беше почти необразован и въпреки че беше много хитър, не ценеше никак така наречените книжовни знания. Особено категорично се противопоставяше на образоването на жените. Според него момичетата трябва да се учат да водят домакинство, да се грижат за дома и да стоят настрана от книгите. Бях дълбоко разочарована и огорчена, че се опита да ме възпита по тези свои убеждения. Открито му се противопоставих. Знаех, че съм умна, но нямам никакво влечение към домакинската работа. Двамата с чичо често имахме разправии по този въпрос, защото въпреки дълбоката ни привързаност един към друг и двамата сме упорити, и не се предаваме. Имах късмет и спечелих стипендия, и така до известна степен успях да си осигуря самостоятелност. Бурята се разрази, когато реших да замина за Гъртън. Имах малко собствени пари, завещани от майка ми, и бях твърдо решена да оползотворя максимално ума, който Бог ми е дал. Последният ни скандал беше много тежък. Той ясно ми изложи фактите. Нямал други роднини и възнамерявал да ме направи единствена наследница. Вече ви споменах, че беше много богат. Ако обаче продължавам да упорствам с „тези модни женски измишльотини“, ме заплаши, че няма да получа нищо. Държах се спокойно, но твърдо. Обясних му, че съм дълбоко привързана към него, но възнамерявам да живея както аз искам. Последните му думи на раздяла бяха: „Надценяваш ума си момичето ми! Аз не съм образован, но те предизвиквам — твоя ум срещу моя ум. Пък да видим какво ще стане.“ Това се случи преди девет години. Понякога го посещавах през уикендите и отношенията ни бяха много добри, но възгледите му не се промениха. Нито веднъж не се поинтересува дали съм завършила средното си образование или пък университета. Преди три години здравето му започна да се влошава и миналия месец почина. Сега стигаме до причината за посещението ми. Чичо ми е оставил едно необикновено завещание. Според него „Крабтрий Манър“ е на мое разположение в рамките на една година след смъртта му и цитирам точните му думи: „през което време моята умна племенница може да докаже способностите си“. В края на този период „ако моите способности се окажат по-големи от нейните“, къщата и цялото му огромно богатство ще бъдат предадени на благотворителни институции.