„Ама наистина! Суетността на Поаро е потресаваща“ — помислих си аз.
— За щастие в момента не съм ангажиран с нищо. Още тази вечер двамата с Хейстингс ще отидем в „Крабтрий Манър“. Надявам се, че семейството, свидетелствало при подписване на завещанието, е все още там?
— Да, фамилията им е Бейкър.
На следващата сутрин започнахме с огледа на фермата. Бяхме пристигнали предната вечер. Господин и госпожа Бейкър ни очакваха. Госпожица Марш ги беше предупредила с телеграма. Изглеждаха симпатична двойка. Мъжът беше кокалест, с червени бузи и приличаше на спаружена ябълка. Съпругата му беше едра жена, която излъчваше типичното девънширско спокойствие.
Уморени от пътуването, първо с влак, след това от гарата с кола, ние си легнахме веднага след вечерята, която се състоеше от печено пиле, ябълков пай и девънширски крем. На сутринта ни поднесоха чудесна закуска, след което се настанихме в малка стая с ламперия, която е служила за кабинет и дневна на покойния господин Марш. До стената имаше писалище с надстройка, пълно с прилежно подредени документи. Едно голямо кожено кресло ясно говореше, че е било любимото място на господаря. На противоположната стена имаше голямо тапицирано канапе. До прозорците бяха наредени столове, облечени в същата като на канапето старомодна дамаска.
— Eh bien, mon ami, трябва да набележим плана ни за действие — каза Поаро и запали една от своите тънки цигари. — Вече огледах къщата, но смятам, че ключът към загадката трябва да се търси в това помещение. Необходимо е много внимателно да прегледаме документите в писалището. Разбира се, не очаквам да намерим сред тях завещанието, но е твърде възможно някое на пръв поглед незначително листче да разкрие тайната на скривалището. Но първо трябва да получим малко информация. Моля те, позвъни на прислугата.
Направих го. Докато чакахме, Поаро започна да се разхожда напред-назад и одобрително да кима с глава.
— Този господин Марш е бил човек на реда. Погледни колко прилежно са подредени документите. Ключовете за всяко чекмедже са надписани, както и този за шкафа до стената. Виждам, че и в шкафа порцелановите съдове са подредени много симетрично. Такава радост за душата. Тук нищо не дразни окото… — Изведнъж той рязко спря и се втренчи в ключа на капака на писалището. Към него беше завързан зацапан плик. Поаро се намръщи и го издърпа от ключалката.
На плика бяха надраскани думите: „Ключ за капака на писалището“. Почеркът беше необработен и някак си съвсем не приличаше на надписите на останалите ключове.
— Това е писано от някой друг — намръщи се приятелят ми. — Готов съм да се закълна, че не е от господин Марш. Но кой друг е влизал в къщата? Само госпожица Марш и, ако не греша, тя също обича реда.
Появи се Бейкър.
— Бихте ли повикали съпругата си, за да ни отговорите на няколко въпроса?
Бейкър излезе и след малко се върна с жена си. Тя избърса ръцете си в престилката и засия.
С няколко думи Поаро им обясни целта на посещението ни. И двамата с готовност пожелаха да ни помогнат.
— На нас не ни се иска госпожица Вайълет да изпусне туй, дето си е нейно — заяви жената. — Нямаше ли сърце тоя човек, та да остави всичко на разни болници?
Поаро започна да ги разпитва. Да, двамата си спомняха как господарят е подписал завещанието си пред тях. Малко преди това той изпратил Бейкър до съседния град да му купи две готови бланки за завещание.
— Две? — попита рязко Поаро.
— Да, сър, предполагам за всеки случай. Току-виж сбъркал… То и така си стана. Ние подписахме едно…
— По кое време на деня беше?
Бейкър се почеса по главата, но жена му реагира по-бързо и каза:
— Ами ще ви кажа. Току-що бях сложила млякото за какаото му в единайсет. Не помниш ли? Цялото беше изкипяло върху печката, когато се върнахме в кухнята.
— А после?
— Другото беше след един час. Извика ни пак и ни рече: „Направих грешка и скъсах предишното. Ще ви помоля пак да се подпишете.“ После господарят ни даде по една хубава сума. „Не съм ви оставил нищо в завещанието си, но всяка година ще получавате по една такава сума, която ще ви потрябва, когато аз умра.“ Тъй рече.
Поаро се замисли. Не след дълго отново попита: