— Какво направи господин Марш, след като се подписахте втория път? Знаете ли?
— Отиде в селото, за да се разплати с търговците.
Отговорът им не се понрави много на Поаро и той опита друго. Показа им ключа от писалището и надписа.
— Това почеркът на господаря ви ли е?
Може би си въобразявах, но ми се стори, че Бейкър се поколеба малко, преди да отговори:
— Да, сър, негов е.
„Лъже! — помислих си аз. — Но защо?“
— Господарят ви пускал ли е наематели в къщата? През последните три години тук живели ли са непознати хора?
— Не, сър.
— Ами посетители?
— Само госпожица Вайълет.
— Чужди хора влизали ли са в тази стая?
— Не, сър.
— Забравяш онези работници, Джим — припомни му жена му.
— Работници? — завъртя се към нея Поаро. — Какви работници?
Тя обясни, че преди около две години и половина повикали работници да направят някои поправки в къщата. Смътно си спомняше какви точно. Изказа мнение, че по-скоро било прищявка на господаря им и според нея били съвсем ненужни. Част от времето работниците майсторили нещо в кабинета, но тя не можа да каже какво точно, защото докато работели, господарят не им разрешавал да влизат вътре. За съжаление не помнеха името на фирмата, от която са били наети работниците, а само че била в Плимут.
— Напредваме, Хейстингс — потърка доволно ръце Поаро, когато семейство Бейкър излезе от стаята. — Очевидно е направил второ завещание и е повикал работници от Плимут, за да подготвят подходящо скривалище. Вместо да си губим времето да разковаваме пода и да разбиваме стените, ще отидем в Плимут.
С малко затруднение успяхме да се доберем до информацията, от която се нуждаехме. След един-два опита най-сетне открихме фирмата, към която се е обърнал господин Марш.
Работниците бяха от дълги години във фирмата и се оказа лесно да открием двамата мъже, които са изпълнили поръчката му. Те много ясно си спомняха за нея. Наред с многото дребни поправки били извадили една от тухлите на старомодната камина, направили дупка и така нагласили тухлата, че да не личи отвън. Работата била доста трудна, пък и старият господин бил много претенциозен. Човекът, с когото разговаряхме, се казваше Когън. Беше едър мъжага с пищни мустаци. Стори ми се интелигентен.
Върнахме се в „Крабтрий Манър“ с приповдигнат дух и след като заключихме вратата на кабинета, се опитахме да се възползваме от новата информация. От външната страна на камината тухлите по нищо не се различаваха. Но когато започнахме да натискаме тук-там, изведнъж се отвори дълбока кухина.
Поаро нетърпеливо си пъхна ръката вътре. Лицето му изведнъж помръкна. Извади ръката си и в нея държеше парче от полуизгоряла хартия. В кухината нямаше нищо друго.
— По дяволите! — изруга ядосано той. — Някой ни е изпреварил.
Разгледахме парчето хартия. Очевидно беше остатъкът от онова, което търсехме. Виждаше се част от подписа на Бейкър, но не и съдържанието на завещанието.
Поаро се отпусна на един стол. Изразът на лицето му би бил комичен, ако не бяхме толкова отчаяни.
— Не го разбирам — измърмори той. — Кой го е унищожил? С каква цел?
— Бейкърови? — предположих аз.
— Защо? Той не е предвидил нищо за тях и би било по-изгодно завещанието да се запази, така че те да останат на работа при госпожица Марш, вместо къщата да стане собственост на някоя болница. Кой би спечелил от унищожаването на завещанието?
Наистина болниците, но човек не може да подозира подобни институции.
— Може би старецът е променил решението си и сам го е унищожил — рекох аз.
Поаро стана и внимателно изтупа дрехите си.
— Може и така да е — призна той. — Това е едно от смислените ти предположения, Хейстингс. Е, тук нямаме повече работа. Направихме всичко, което е по силите на един смъртен. Опитахме се да се преборим с хитростта на Андрю Марш, но за съжаление племенницата му няма да спечели облога.
Веднага тръгнахме за гарата и хванахме първия влак за Лондон, въпреки че не беше експресен. Поаро седеше тъжен и неудовлетворен. Колкото до мен, бях изморен и задрямах в ъгъла. Изведнъж Поаро ме стресна, като възкликна:
— Бързо, Хейстингс! Събуди се и скачай! Скачай!
Преди да разбера какво става, аз се озовах на перона със замаяна глава. Багажът ни остана във влака. Видяхме как той отпътува в нощта. Ужасно се ядосах, но Поаро не ми обърна никакво внимание.