— Наистина ли? Бях толкова отчаяна! Надявах се молбите ми да го трогнат.
— Oh, la la! Лавингтъновците от този свят не се трогват от молби! Той дори ще ги изслуша с голямо удоволствие, защото ще му покажат какво значение придавате на документа. Къде живее този хубавец?
— В Буона Виста, Уимбълдън. Отидох там по тъмно…
Поаро изпъшка. Дамата продължи:
— Заявих му, че ще съобщя на полицията, това беше накрая, но той само ми се присмя по ужасен начин. „Непременно, драга моя лейди Милисънт — каза той, — постъпете, както желаете.“
— Да, това едва ли е работа за полицията — промърмори Поаро.
— „Но аз мисля, че ще постъпите по-умно — продължи той. — Вижте, тук е вашето писмо — в тази малка кутийка от китайска главоблъсканица!“ И ми го показа да го видя. Опитах се да я сграбча, но той беше по-бърз. С ужасна усмивка сгъна писмото и пак го прибра в малката дървена кутийка. „Тук е на сигурно място, уверявам ви — добави той, — а самата кутийка ще бъде на такова хитро местенце, че никога няма да я намерите.“ Очите ми се насочиха към малкия сейф в стената, но Лавингтън поклати глава и се изсмя. „Имам си по-добър сейф от този“ — заключи той. О, беше отвратителен! Мосю Поаро, мислите ли, че ще можете да ми помогнете?
— Имайте вяра в татко Поаро. Ще намеря начин.
Тези уверения звучаха чудесно, мислех си аз, докато Поаро изпращаше красивата си клиентка по стълбите, но ми се стори, че ни очакваше костелив орех. Доверих опасенията си на Поаро, като се върна. Той кимна замислено.
— Да, решението не е от тези, които се набиват в очите. Той държи камшика, този мосю Лавингтън. За момента не виждам как можем да го надхитрим.
Мистър Лавингтън ни се обади още същия следобед. Лейди Милисънт бе казала истината, представяйки ни го като ужасен човек. Направо ми се прииска да го изритам надолу по стълбите. Той беше нагъл и груб, надсмиваше се над деликатните предложения на Поаро и изобщо се показваше като господар на положението. Не можех да се отърва от чувството, че този път Поаро не беше в стихията си. Изглеждаше обезсърчен и оклюмал.
— Господа — каза Лавингтън, като си вземаше шапката, — ние, изглежда, не направихме нито крачка напред. Въпросът стои така — ще направя на лейди Милисънт отстъпка, тъй като тя е толкова очарователна млада дама! — И той зловещо се изкиска. — Смъквам цената на осемнайсет хиляди. Днес заминавам за Париж — имам да уреждам там една дребна сделка. Ще се върна във вторник. Ако не получа парите до вторник вечер, писмото ще отиде при дука. Не ми казвайте, че лейди Милисънт не може да намери парите. Някои от приятелите й с радост ще заемат необходимата сума на такава хубава жена — стига тя да ги помоли както трябва.
Лицето ми пламна и аз пристъпих крачка напред, но Лавингтън бе побързал да напусне стаята, щом довърши фразата си.
— Господи! — извиках аз. — Нещо трябва да се направи! Просто не мога да ви позная, Поаро.
— Имате храбро сърце, приятелю — но сивите ви клетки са в плачевно състояние. Нямам желание да впечатлявам мистър Лавингтън със способностите си. За колкото по-плах ме мисли той, толкова по-добре.
— Защо?
— Любопитно е — измърмори Поаро, — че изразих желание да върша противозаконни неща малко преди да ни посети лейди Милисънт!
— Възнамерявате да влезете с взлом в къщата му, когато него го няма? — изпъшках аз.
— Понякога, Хейстингс, пъргавината на мислите ви ме изумява.
— А ако вземе писмото със себе си?
Поаро поклати глава.
— Много е неправдоподобно. Той очевидно има скривалище в дома си, за което си въобразява, че е просто недосегаемо.
— Кога… ъ-ъ-ъ… се заемаме с работата?
— Утре вечер. Ще тръгнем оттук към единайсет часа.
В уреченото време бях готов. Бях облечен в тъмен костюм и тъмна мека шапка. Щом ме видя, Поаро грейна.
— Виждам, че сте се пременили за ролята — забеляза той. — Хайде да вземем метрото за Уимбълдън.
— Няма ли да вземем нещо с нас? Инструменти, с които да влезем вътре?
— Драги Хейстингс, Еркюл Поаро не си служи с такива груби методи.
Замълчах пренебрежително, но вътрешно изгарях от любопитство.
Беше точно полунощ, когато навлязохме в малката крайградска градина на Буона Виста. Къщата беше тъмна и притихнала. Поаро се упъти право към един прозорец в задната част на къщата, повдигна безшумно рамката му и ми каза да влизам.
— Откъде знаете, че този прозорец ще бъде отворен? — прошепнах аз, защото това наистина бе необичайно.