Оставих банковата си книжка настрана с въздишка.
— Интересно нещо — отбелязах, — превишаването на моя кредит никога не намалява.
— И това не ви смущава? Ако аз превиша кредита си, сън няма да ме лови — заяви Поаро.
— Вашият положителен баланс е доста приличен, предполагам! — отвърнах.
— Четиристотин четирийсет и четири лири, четири шилинга и четири пенса — продължи той с известно самодоволство. — Хубава сума, нали?
— Може да е проява на такт от страна на банковия ви мениджър. Той очевидно е запознат със слабостта ви към симетрични детайли. Защо не инвестираме, да речем, триста лири от тях в „Поркюпайн Ойл Фийлдс“? Според статията за тяхното акционерно дружество, отпечатана в днешните вестници, става ясно, че те ще изплатят идната година сто на сто дивиденти.
— Не е за мен — отвърна Поаро и поклати глава. — Не съм по сензационните неща. На мен ми дай сигурно, благоразумно инвестиране — les tes80, консоли… — как го казвате — конверсия, нали?
— Никога ли не сте правили спекулативна инвестиция?
— Не, mon ami — отговори Поаро строго. — Не съм. И единствените акции, които притежавам, а те не са това, което вие наричате „със златна нишка“, са четиринайсет хиляди дяла в „Бирма Майнс Лимитид“. — Поаро млъкна и показа, че очаква да бъде помолен да продължи.
— Да? — подсказах му аз.
— И за тях не съм платил нищо — те ми бяха подарени като награда за проявата на моите сиви клетки. Желаете ли да чуете историята?
— Разбира се.
— Тези мини са разположени във вътрешната част на Бирма на около четиристотин километра от Рангун. Били са открити от китайците през петнайсети век, работили са до времето на Мохамеданското въстание и били окончателно изоставени 1868 година. Китайците извличали богатата оловно-сребърна руда от горните пластове на едното находище и я стопявали заради сребро, като оставяли големи количества богата на олово шлака. Когато в Бирма започнали да проучват рудните богатства, те, разбира се, открили това находище, но поради факта, че старият обект бил пълен с рохкава почва и вода, всички опити да се намери източникът на рудата се оказали напразни. Много работни групи били изпратени от синдикатите и те разкопали голям район, но богатата жила продължила да им се изплъзва. Някакъв представител на един от синдикатите попаднал по следите на една китайска фамилия, за която се предполагало, че е запазила данни за мината. Сегашният глава на фамилията се казвал Ву Линг.
— Каква обаятелна търговска романтика! — възкликнах аз.
— Нали? О, mon ami, човек може да се радва на романтика и без златисторуси момичета с несравнима красота… не, аз греша; червеникавокестенявите коси ви вълнуват най-много. Помните…
— Продължавайте с историята — изрекох бързо аз.
— Eh bien, приятелю, този Ву Линг бил открит. Той бил достоен за уважение търговец, много ценен в провинцията, в която живеел. Признал веднага, че притежава въпросните документи, и бил готов да преговаря за продажби, но отказал да сключва сделката с друг, освен с най-главните ръководители. Накрая се споразумели той да отпътува за Англия и да се срещне там с директорите на една голяма компания. Ву Линг пристигнал с кораба „Асунта“ в Саутхемптън през една студена, мъглива ноемврийска сутрин. Един от директорите, господин Пиърсън, отишъл в Саутхемптън да посрещне кораба, но поради мъглата влакът му много закъснял и когато пристигнал в града, Ву Линг вече бил слязъл от кораба и заминал със специален влак за Лондон. Господин Пиърсън се върнал обратно малко недоволен, защото нямал представа къде е отседнал китаецът. По-късно същия ден обаче телефоните зазвънели в офисите на компанията. Ву Линг се намирал в хотел „Ръсел Скуеър“. Той се чувствал неразположен след пътуването, ала заявил, че ще бъде в състояние да присъства на заседанието на борда следващия ден. Заседанието било насрочено за единайсет часа. Когато станало единайсет и половина, а Ву Линг още не се появявал, секретарят позвънил в хотел „Ръсел“. В отговор на запитванията си той узнал, че китаецът излязъл с един приятел около десет и половина. Изглеждало ясно, че той е тръгнал от хотела с намерението да отиде на заседанието, но времето минавало, а той не идвал. Възможно било, разбира се, той да се е заблудил по пътя, понеже не познавал добре Лондон, но до късно през нощта не се завърнал в хотела. Разтревожен сериозно, Пирсън съобщил на полицията за изчезването на китаеца. На следващия ден пак нямало никаква следа от изчезналия, ала привечер на другия ден в Темза бил намерен труп, който се оказал на злополучния китаец. Нито в дрехите, нито в багажа, оставен в хотела, били открити документите, свързани с мината. В този момент, mon ami, аз поех случая. Обади ми се господин Пиърсън. Макар и дълбоко потресен от смъртта на Ву Линг, главното му безпокойство беше да открие документите, чието предаване беше целта на посещението на китаеца в Англия. Главната грижа на полицията, разбира се, беше да установи кой е убиецът — възвръщането на документите щеше да бъде второстепенна задача. Пиърсън искаше от мен да оказвам съдействие на полицията, като същевременно се грижа за интересите на компанията. Съгласих се на драго сърце. Беше ясно, че пред мен има два пътя на действие. Единият сочеше, че трябва да разбера кой измежду служителите на компанията е знаел за пристигането на китаеца, а другият — да разпитам пътници от кораба, които биха могли да са запознати с мисията на китаеца. Тръгнах по втория път, защото той имаше по-тясно поле на проучване. Обединих усилията си с инспектор Милър, натоварен с разследването на случая — човек напълно различен от нашия приятел Джап, защото беше самомнителен, невъзпитан и изобщо нетърпим. Разпитахме заедно служителите от кораба. От тях научихме малко — повече не знаеха. Ву Линг бил затворен човек и не общувал почти с никого. Сближил се повече с двама от пътниците — един изпаднал европеец на име Дайър, който навярно имал лоша репутация, а другия — млад банков чиновник на име Чарлс Лестър, който се връщал от Хонконг. Имахме щастието да получим моментални снимки и на двамата. В момента нещата изглеждаха така, че ако някой от двамата беше замесен, то това несъмнено би бил Дайър. За него се знаеше, че има връзки с банда китайски мошеници и, общо взето, беше много вероятен извършител на деянието. Следващата ни стъпка беше да посетим хотел „Ръсел Скуеър“. Показахме моменталната снимка на Ву Линг и те го познаха веднага. После им показахме снимката и на Дайър, но за наше разочарование носачът от фоайето заяви категорично, че това не е мъжът, дошъл в хотела през фаталната сутрин. Почти като допълнение аз извадих снимката на Лестър и за моя изненада човекът веднага го позна. „Да, сър — потвърди той, — това е господинът, който дойде в десет и половина и попита за господин Ву Линг, а после излезе с него.“ Работата напредваше. Предстоеше да разпитаме Чарлс Лестър. Той се отнесе към нас с изключителна откровеност и с голямо прискърбие научи новината за преждевременната смърт на китаеца, след което се постави напълно на наше разположение. Той ни разказа следното — уговорил се с Ву Линг да му се обади в хотела в десет и половина. Ву Линг обаче не се появил. Вместо него на срещата дошъл неговият слуга и обяснил, че на господаря му се наложило да излезе. Слугата предложил на младия човек да го заведе на мястото, където бил отишъл господарят му. Без да подозира нищо, Лестър се съгласил и китаецът наел такси. Пътували известно време към доковете. Лестър изведнъж се усъмнил, спрял таксито и слязъл от него въпреки протестите на слугата. Това, увери ни той, било всичко, което знаел. Ние му благодарихме и се сбогувахме с него. Но разказът му скоро се оказа малко неточен. Първо, Ву Линг не е водел слуга със себе си — нито на кораба, нито в хотела. Второ, шофьорът на таксито, който возил двамата мъже онази сутрин, беше издирен. Той каза, че Лестър не е слязъл от таксито по пътя, а че той и китайският господин били откарани до едно съмнително жилище в Лаймхаус, в самото сърце на китайския квартал. Въпросното място било известно като пушалня за опиум. Двамата господа влезли вътре, а след около час англичанинът, когото той позна от снимката, излязъл сам. Той изглеждал много блед и като че ли му било лошо; казал му да го откара до най-близката станция на метрото. Поинтересувахме се по-подробно за Чарлс Лестър и установихме, че макар да е човек с чудесен характер, той е затънал в дългове и има страст към комара. Дайър, разбира се, също не беше пренебрегнат. Имаше малка възможност той да е другият човек, но тази идея се оказа напълно безпочвена. За целия ден, който ни интересуваше, той имаше абсолютно непоклатимо алиби. Разбира се, собственикът на пушалнята на опиум отрече всичко с азиатска упоритост. Той не бил виждал никога Чарлс Лестър. Онази сутрин не били идвали при него никакви двама господа. А и полицията грешала — там изобщо не се пушел никакъв опиум. Отричанията на собственика, макар добре обмислени, не помогнаха много на Чарлс Лестър. Той беше арестуван за убийството на Ву Линг. Направен беше обиск на вещите му, но не се откриха никакви документи, свързани с мината. Со