— Отгоре на всичко, представете си, Хейстингс, някаква абсолютно неразумна идея беше обзела този Пиърсън! Единственото, което би го задоволило, беше да отидем двамата в гостилничката и да разпитваме. Аз спорех с него и го умолявах, но той остана непреклонен. Говореше, че ще се дегизира… дори намекна, че аз… аз също трябва… срам ме е да го изрека… трябва да си обръсна мустаците! Да! Изтъкнах му, че това е абсурдна идея. Човек не унищожава от чист каприз красиво нещо като моите мустаци. Освен това има ли значение дали един белгиец е с мустаци или без мустаци, когато реши да се наслади на живота, като опита какво е да се пуши опиум? Eh bien, накрая той отстъпи за мустаците, но продължи да настоява да изпълним замисъла му. И дойде една вечер вкъщи — mon Dieu, какъв вид имаше само! Носеше късо двуредно сако от дебел плат, а брадата му беше мръсна и необръсната. На врата си беше завързал още по-мръсен шал, вонящ до непоносимост. А на всичкото отгоре явно изпитваше удоволствие от цялата тази работа! Англичаните са луди хора, наистина! Направи някои поправки и в моя външен вид. Аз ги приех. Може ли да спориш с маниак? Накрая тръгнахме заедно — та можех ли да го пусна да отиде сам, като дете, облечено за участие в маскарад?
— Разбира се, че не сте могли — отговорих аз.
— Нека продължа. Пристигнахме там. Пиърсън говореше най-странен английски. Представи се за моряк. Говореше за „морски вълци“, за „щормове“ и за още какво ли не. Гостилницата беше малка и ниска, пълна беше с китайци. Ядохме странни ястия. Ah, Dieu, mon estomac81! — Поаро се хвана за корема, преди да продължи. — После при нас дойде съдържателят на заведението, китаец със зловеща усмивка.
— Вий, господа, не харесва моя храна — каза той. — Вий дошли за друго кое харесва повече. По едно луличка, а?
Пиърсън ме ритна здравата под масата. (Беше си обул и моряшки обувки!) И каза:
— Нямам нищо против, Джон. Води ни.
Китаецът се усмихна и ни поведе към едно мазе, после слязохме още надолу по няколко стъпала, а оттам пак нагоре и се озовахме в помещение, отрупано с дивани и удобни възглавници. Легнахме и едно китайче ни свали обувките. Това беше най-хубавият момент от вечерта. После ни донесоха лулите за опиум, приготвиха сместа; ние се престорихме, че пушим, а после — че спим и сънуваме. Но като останахме сами, господин Пиърсън ми извика тихичко и веднага запълзя по пода. Отидохме в друго помещение, където посетителите спяха, и така нататък, докато чухме двама мъже да разговарят. Застанахме зад една завеса и се заслушахме. Те говореха за Ву Линг. „Какво ще правим с документите?“ — каза единият. „Господин Лестър, той ги вземе — отговори другият, който беше китаец. — Той казва скрие тях на тайно място — къде полиция не може погледне.“ „Но него са го спипали“ — каза първият. „Той лесно се отскубне. Полиция не знае той го направил.“
Те говориха още по същия начин, после очевидно двамата тръгнаха към нас и ние бързо се върнахме на нашите места. „По-добре е да се махаме оттук — рече ми Пиърсън след няколко минути. — Мястото не е безопасно.“ „Прав сте, мосю — съгласих се аз. — Играем този фарс доста дълго време.“ Успяхме да се измъкнем навън благополучно, като платихме солидно за лулите с опиум. Като напуснахме Лаймхаус, Пиърсън въздъхна с дълбоко облекчение. „Щастлив съм, че се отървахме от това — каза той. — Но трябваше да се убедим в нещо важно.“ „Наистина — съгласих се аз. — И предполагам, че няма да ни бъде много трудно да се доберем до това, което ни е нужно… след този маскарад.“ И нямаше никакви затруднения — завърши внезапно Поаро.