„Но несъмнено лекарите…“
„Лекарите могат да сгрешат. Той беше толкова здрав, толкова силен! О, мосю Поаро, умолявам ви да ми помогнете!…“ Бедното дете беше почти обезумяло. Едва не падна на колене пред мен. Постарах се да я успокоя.
„Ще ви помогна, мадмоазел. Почти съм сигурен, че вашите опасения са неоснователни, но ще видим. Първо, искам да ми опишете обитателите на къщата.“
„Ще започна от прислугата, разбира се — Жанет, Фелис и Дениз, готвачката. Тя е там от много години; другите са обикновени селски момичета. Трябва да спомена тук и за Франсоа — той също е стар прислужник. После идва майката на мосю Дерулар, която живее там, и аз. Моето име е Виржини Менар. Аз съм бедна братовчедка на покойната мадам Дерулар, съпругата на мосю Пол, и живея повече от три години в къщата. Мисля, че ви описах добре всички обитатели. Имаше и двама гости.“
„Кои са те?“
„Мосю Дьо Сент Алар, съсед на мосю Дерулар от Франция. И един приятел англичанин, господин Джон Уилсън.“
„Те още ли са при вас?“
„Господин Уилсън — да, но мосю Дьо Сент Алар си замина вчера.“
„И какъв е вашият план, мадмоазел Менар?“
„Ако дойдете в къщата след половин час, аз ще съм подготвила почвата да представя удобен повод за вашето посещение. Ще кажа, че сте журналист. Че сте дошли от Париж и че носите препоръчителна картичка от мосю Дьо Сент Алар. Майката на Дерулар е болнава жена и няма да обърне голямо внимание на подробностите.“
— Находчивият претекст на мадмоазел помогна и аз бях приет в къщата. След кратък разговор с майката на покойния депутат — тя беше респектираща личност с аристократична фигура, но несъмнено с разклатено здраве — получих възможност да разгледам къщата. Питам се, приятелю — продължи Поаро, — дали си представяте трудностите на моята задача? Човекът беше починал едва преди три дни. Ако се е разиграла мръсна игра, приемлива би била само една възможност — отравяне! А аз нямах възможност да видя тялото, нямах възможност да го изследвам или анализирам — нищо, чрез което да докажа приемането на отровата. Нямах улики — мними или каквито и да било други. Действително ли е бил отровен покойникът? Или е умрял от естествена смърт? Трябваше аз, Еркюл Поаро, да реша това, без каквато и да е помощ отнякъде. Първо разпитах прислугата и с нейна помощ можах да си представя вечерта, която ме интересуваше. Обърнах специално внимание на храната, която е била поднесена, и на начините на поднасянето й. Супата е била сервирана от супник от самия мосю Дерулар. След това били поднесени котлети, а след тях — пиле. Накрая компот. Всичко било поставяно на масата и поднасяно от мосю Дерулар. Кафето било донесено в голям кафеник също на масата за вечеря. Нищо, mon ami, не е могло да го отрови, без да отрови и другите! След вечеря мадам Дерулар се оттеглила в покоите си, придружена от мадмоазел Виржини. Тримата мъже отишли в кабинета на мосю Дерулар. Тук те побъбрили приятно известно време и после изведнъж депутатът се свлякъл тежко на земята. Мосю Дьо Сент Алар изтичал и казал на Франсоа да доведе веднага лекар. Според него несъмнено се отнасяло за мозъчен удар, така обяснил той. Но когато лекарят пристигнал, на пациента не можело вече с нищо да се помогне. Джон Уилсън, на когото бях представен от мадмоазел Виржини, за онова време беше типичен англичанин на средна възраст и снажен. Неговият разказ, представен на смесен англо-френски, потвърждаваше същото.
„Изведнъж Дерулар силно почервеня — каза той — и падна на земята.“ Не можеше нищо повече да се установи. Отидох там, където се е разиграла трагедията — в кабинета — и бях оставен сам по моя молба. Дотук нищо не подкрепяше теорията на мадмоазел Менар. Не можех да не си помисля, че тя се заблуждава. Очевидно тя беше увлечена романтично от починалия, което й пречеше да види действителността. Въпреки това аз огледах кабинета най-внимателно. Имаше, макар и хипотетична, възможност да намеря игла от спринцовка, поставена в стола на мосю Дерулар по такъв начин, че да предизвика фаталното убождане. Малката дупчица, причинена от иглата, остава почти винаги незабелязана. Но не успях да открия никакъв признак в подкрепа на теорията си. Отпуснах се отчаян на един стол.
„Отказвам се! — извиках. — Няма никакво доказателство! Всичко е повече от нормално.“ Като изрекох тези думи, погледът ми беше привлечен от голяма кутия шоколадови бонбони, поставена на близката маса, и сърцето ми радостно подскочи. Може кутията да не е причина за смъртта на мосю Дерулар, но тук поне имаше нещо не съвсем нормално. Повдигнах капака й. Кутията беше пълна, недокосната, нито един бонбон не липсваше — но въпреки това тя беше привлякла вниманието ми. Защото, Хейстингс, кутията беше розова, а капакът — син. Днес често виждаме синя панделка върху розова кутия и обратното, но кутия от един цвят, а капак от друг — не, решително не — това никога не се среща! Аз още не разбирах дали това несъответствие в цветовете може да помогне, но реших да го изследвам, понеже беше все пак необичайно. Позвъних на Франсоа и го попитах дали покойният му господар е обичал да яде сладки неща. На устните му се появи леко меланхолична усмивка.