„Страстно ги обичаше, мосю. В къщата винаги имаше кутия с шоколадови бонбони. Той не вкусваше дори вино.“
„И все пак тази кутия е пълна?“ — Повдигнах капака, за да му покажа.
„Пардон, мосю, но това беше нова кутия, купена в деня на смъртта му, понеже другата беше почти довършена.“
„Значи другата кутия е била довършена в деня на смъртта му“ — изрекох бавно аз.
„Да, мосю, намерих я празна на сутринта и я изхвърлих.“
„По всяко време на деня ли ядеше мосю Дерулар бонбони?“
„Обикновено само след вечеря, мосю.“ Започнах да съзирам светлина в дъното на тунела.
„Франсоа — казах аз, — можете ли да бъдете дискретен?“
„Ако се наложи, мосю.“
„Bon! Знайте тогава, че съм от полицията. Можете ли да ми намерите другата кутия?“
„Няма проблеми, мосю. Тя е в кофата за смет.“ Той излезе и се върна след няколко минути с един предмет, покрит с прах. Това беше също такава кутия, каквато аз държах, само че този път кутията беше синя, а капакът розов. Благодарих на Франсоа и още веднъж му напомних да бъде дискретен, след което напуснах дома на авеню „Луиз“ без по-нататъшни грижи. Като следваща задача се обадих на лекаря, който беше прегледал мосю Дерулар. С него имах затруднение. Той се прикри хубавичко зад стена от научна фразеология, но въпреки това долових, че не е съвсем сигурен за този случай, въпреки че желаеше да бъде така.
„Има много любопитни случаи от този вид — отбеляза лекарят, когато успях да го обезкуража донякъде. — Внезапен пристъп на гняв, на неудържимо чувство, след обилна вечеря, а после в прилив на силен афект кръвта се качва в главата и хоп!… ударът е готов!“
„Но мосю Дерулар не се е разгневявал.“
„Не е ли? Аз пък установих, че е имал бурна свада с мосю Дьо Сент Алар.“
„Защо ще се кара с него?“
„C’est evident! — Лекарят повдигна рамене. — Мосю Дьо Сент Алар не е ли католик от най-фанатичните? Тяхното приятелство е било подронено от въпроса за противоречието между църквата и държавата. Не минавал ден, без да спорят. За мосю Дьо Сент Алар Дерулар бил почти антихрист.“
Тази забележка беше неочаквана и ми даде повод за размисъл.
„Още един въпрос, докторе — възможно ли е да се вкара фатална доза отрова в шоколадов бонбон?“
„Смятам, че може — изрече бавно лекарят. — Например синилна киселина, ако липсват условия за изпарението й, и малко топче, в което е вкарана киселината, може да бъде погълнато незабелязано — но подобно предположение не е много основателно. Ала шоколадов бонбон, пълен с морфин или стрихнин… — Той направи гримаса на отвращение. — Разбирате ли, господин Поаро — една хапка ще бъде достатъчна! Непредпазливият човек няма да му мисли много-много.“
„Благодаря ви, мосю докторе.“ Прибрах се. След лекаря отидох да разпитам аптекарите, най-вече тези, които са в съседство с авеню „Луиз“. Добре е да си от полицията. Получих информацията, която желаех, без никакви спънки. Само в един случай чух за отрова, доставена за въпросния дом. Това бяха атропинови капки за очи — за мадам Дерулар. Атропинът е силна отрова и в момента аз се въодушевих, но симптомите на отравянето с атропин приличат много на тези с птомаин и нямат прилика със симптомите, които изследвах. Освен това рецептата беше стара. Мадам Дерулар страдала от катаракта на двете очи от дълги години. Тъкмо се готвех да си тръгна разочарован, когато гласът на аптекаря ме спря:
„Un moment, M. Poirot. Спомних си как момичето, което донесе рецептата, каза, че имало да ходи при аптекаря англичанин. Може да опитате и там.“ Така и направих. Още веднъж използвах служебните си права и получих желаната информация. В деня преди смъртта на мосю Дерулар написали рецепта за господин Джон Уилсън. Рецептата не трябвало да се приготвя. Това били малки таблетки тринитрин. Попитах дали мога да ги видя. Аптекарят ми ги показа и сърцето ми се разтуптя — защото малките таблетки бяха направени с шоколад.