„Лекарството отровно ли е?“ — попитах аз.
„Не, мосю.“
„Можете ли да ми опишете въздействието му?“
„Понижава кръвното налягане. Предписва се при някои форми на сърдечни смущения — например при ангина пекторис. Намалява артериалното налягане. При атеросклероза…“ Аз го пресякох:
„Ma foi! Тези безкрайни обяснения не ми говорят нищо. Лекарството може ли да предизвика почервеняване на лицето?“
„Може, разбира се.“
„А ако погълна десет-двайсет от вашите малки таблетки, какво ще стане?“
„Не ви съветвам да опитвате“ — отговори сухо аптекарят.
„И въпреки това твърдите, че те не са отровни?“
„Много вещества не се смятат за отрови, но могат да доведат до смърт“ — отговори ми той в същия дух. Напуснах аптеката окрилен. Най-после нещата бяха потръгнали! Сега знаех, че Джон Уилсън притежава средството за извършване на престъплението, но какво да кажем за мотива? Той бе дошъл в Белгия по работа и бе помолил мосю Дерулар да му даде подслон. Очевидно нямаше какво да спечели от смъртта на Дерулар. Нещо повече — открих от запитване до Англия, че Уилсън вече няколко години страдал от мъчителна форма на сърдечно заболяване, известно като ангина пекторис. Следователно той имаше пълно право да взема тези таблетки. Освен това бях убеден, че някой е ходил до кутията с шоколадови бонбони, отворил е по погрешка пълната кутия, а после е изпразнил съдържанието на последния бонбон в другата кутия, като го е напълнил с колкото може да побере малки тринитринови таблетки. Шоколадовите бонбони бяха големи. В един от тях можеха да се поберат, бях сигурен, между двайсет и трийсет таблетки. Но кой беше направил това? В къщата беше имало двама външни: — Джон Уилсън е притежавал средството, Сент Алар — мотива. Не забравяйте, че той е фанатик, а няма нищо по-страшно от религиозния фанатик. Могъл ли е той по някакъв начин да се добере до тринитрина на Джон Уилсън? Хрумна ми идея. О, вие се усмихвате на моите идеи! Защо Уилсън е свършил своя тринитрин? Защото не си е донесъл достатъчно таблетки от Англия. Отидох още веднъж в дома на авеню „Луиз“. Уилсън бе излязъл, но видях Фелиси — момичето, което чисти и оправя стаята му. Веднага го попитах дали е вярно, че Уилсън е изгубил някакво шишенце от полицата над умивалника си преди няколко дни. Момичето отговори много развълнувано. Да, точно така било. Тя, Фелиси, била обвинена в това. Господинът от Англия очевидно мислел, че е счупила шишенцето и не иска да си признае. А тя изобщо не го била докосвала. Без съмнение може да е била Жанет — винаги си пъхала носа там, където не й е работа… Успокоих бъбривото момиче и напуснах дома. Вече знаех всичко, което ми трябваше. Оставаше ми само да докажа случая. Но чувствах, че това няма да бъде лесно. Трябваше да съм сигурен, че Сент Алар е взел шишенцето с тринитрин от полицата на Джон Уилсън, ала за да убедя другите, трябваше да им представя доказателства. А нямаше какво да им представя! Както и да е — аз вече знаех, това беше същественото. Помните ли какви трудности срещнахме с аферата в Стайлс, Хейстингс? Тогава също знаех — но ми бе необходимо дълго време, за да установя последната брънка от веригата на доказателствата срещу убиеца. Поисках среща с мадмоазел Менар. Тя се отзова веднага. Попитах я за адреса на мосю Дьо Сент Алар. Лицето й помръкна от безпокойство.
„Защо ви е, мосю?“ — попита тя.
„Защото е необходимо, мадмоазел.“ Тя, изглежда, се съмняваше, беше и неспокойна.
„От него нищо няма да узнаете. Той е човек, който като че ли не принадлежи към този свят. Едва ли забелязва това, което става около него.“
„Възможно е, мадмоазел. Въпреки всичко той е бил стар приятел на мосю Дерулар. Може да има неща, които да науча от него… неща от миналото… стари вражди… стари любовни истории.“ Госпожицата поруменя и прехапа устната си.
„Както искате — каза тя, — но… но сега съм сигурна, че се излъгах. Беше добре от ваша страна, че се съгласихте да ми помогнете, но аз бях разстроена… бях съвсем объркана по това време. Сега виждам, че няма никаква загадка за разрешаване. Оставете този случай, моля ви, мосю.“
Изгледах я строго.
„Мадмоазел — рекох аз, — понякога е трудно за едно куче да намери следата, но след като я намери, нищо не може да го накара да я изостави! Ако, разбира се, кучето е добро! А аз, мадмоазел, аз, Еркюл Поаро, съм много добро куче.“ Без да каже дума, тя се обърна и излезе. След няколко минути се върна с адреса, написан на лист хартия. Напуснах къщата, Франсоа ме чакаше отвън. Той ме погледна разтревожено: