„Нещо ново, мосю?“
„Още не, приятелю.“
„О, клетият мосю Дерулар! — възкликна той. — И аз мисля като него. Не уважавам свещениците. Но не бих казал това в къщата. Жените до една са набожни… може би не толкова лошо качество. Madame est tres pieuse — et mademoiselle Virginie aussi89.“ Мадмоазел Виржини? Беше ли и тя „tres pieuse“?
Като се замислих за обляното й от сълзи лице от първия ден на нашата среща, аз не бях много убеден в това. След като получих адреса на мосю Дьо Сент Алар, аз не се бавих нито минута. Пристигнах в околностите на имението му в Ардените, но едва след няколко дни можах да намеря претекст, за да получа достъп до дома му. Накрая успях — как мислите? Като водопроводчик, mon ami! Беше работа за една минута — да отстраня газов теч в спалнята на мосю Дьо Сент Алар. Отидох да си взема инструментите и пресметнах, че трябва да се върна с тях по време, когато съм сигурен, че всичко ще бъде най-благоприятно за мен. Не ми беше много ясно какво щях да търся. Не вярвах, че има шанс да намеря единственото нещо, което търсех. Той едва ли е поел риска да го запази. Въпреки това, когато открих заключения малък шкаф над умивалника, не можах да устоя на изкушението да видя какво има вътре. Ключалката се оказа твърде лесна за отваряне. Скоро вратичката бе отворена. Шкафът беше пълен със стари шишета. Разгледах ги едно по едно с трепереща ръка. И изведнъж нададох вик. Представете си, приятелю, аз държах в ръката си малко шишенце с етикет от английската аптека.
На етикета пишеше: „Таблетки тринитрин. Да се взема по една при нужда. За господин Джон Уилсън.“ Сдържах възторга си, затворих шкафа, но преди това пъхнах шишенцето в джоба си и продължих да поправям газовия теч!
Човек трябва да бъде методичен. После напуснах имението и взех влака за родината си колкото може по-бързо. Пристигнах в Брюксел късно през нощта. На сутринта седнах да пиша доклад до префекта, когато ми донесоха бележка. Тя беше от възрастната мадам Дерулар, която ме викаше в дома си на авеню „Луиз“ незабавно, Франсоа ми отвори вратата.
„Мадам баронесата ви очаква.“ Той ме въведе в нейните покои. Тя седеше величествено в едно голямо кресло. Нямаше никакъв признак за присъствието на мадмоазел Виржини.
„Мосю Поаро — започна старата дама, — аз току-що научих, че вие не сте такъв, за какъвто се представяте. Вие сте полицейски служител.“
„Имате право, мадам.“
„Дошли сте тук, за да разследвате обстоятелствата около смъртта на сина ми?“ Отново отговорих:
„Имате право, мадам.“
„Ще ви бъда признателна, ако ми кажете какъв напредък сте отбелязали досега.“ Аз се поколебах.
„Първо, искам да зная как сте научили всичко това, мадам.“
„От човек, който вече не е между живите.“ Нейните думи и начинът, по който тя ги произнесе, вледениха сърцето ми. Не бях в състояние да говоря.
„Затова, мосю, ви моля най-настоятелно да ми кажете точно какъв напредък сте отбелязали във вашето разследване.“
„Мадам, моето разследване приключи.“
„Синът ми?“
„Бил е убит.“
„Знаете ли от кого?“
„Да, мадам.“
„Кой тогава е той?“
„Мосю Дьо Сент Алар.“
„Грешите. Мосю Дьо Сент Алар е неспособен да извърши такова престъпление.“
„Доказателствата са в ръцете ми.“
„Ще ви помоля още веднъж да ми кажете всичко.“ Този път аз се подчиних и разказах за всяка стъпка, която ме беше довела до разкриване на истината. Тя слушаше внимателно. Накрая започна да кима.
„Да, да, всичко е така, както казвате, с изключение на едно нещо. Убиецът на моя син не е мосю Дьо Сент Алар. Убих го аз, неговата майка.“ Взрях се в нея. Тя продължи леко да кима.
„Добре направих, че пратих да ви повикат. Провидение на добрия Бог беше това, че преди да тръгне за манастира, Виржини ми каза какво е извършила. Слушайте, мосю Поаро! Синът ми беше лош човек. Той преследваше църквата. Живееше в смъртен грях. Привличаше в него и други души. Но имаше и нещо още по-лошо. Когато една сутрин излизах от стаята си, видях снаха ми да стои на стълбищната площадка. Тя четеше писмо. Синът ми се прокрадна зад гърба й. Блъсна я, тя падна и удари главата си в мраморните стълби. Когато я вдигнаха, тя беше мъртва вече. Синът ми беше убиец и само аз, неговата майка, знаех това. — Старата дама затвори очите си за малко. — Не можете да си представите, мосю, моята мъка, моето отчаяние. Какво трябваше да направя? Да го издам на полицията? Не можех да си позволя това. Дългът ми го налагаше, но аз бях слаба. Освен това щяха ли да ми повярват? От известно време зрението ми отслабва — ще кажат, че съм сгрешила. Замълчах си. Но съвестта ми не ми даваше покой. Като запазвах мълчание, аз се превръщах в съучастник на убиеца. Синът ми наследи парите на жена си. Процъфтя като лаврово клонче. Предстоеше да получи и министерски пост. Тогава още по-яростно щеше да се бори срещу църквата. А още и Виржини. Тя, клетото дете, красива, благочестива, беше очарована от него. Той имаше странна и ужасна власт над жените. Съзнавах, че опасността приближава, а бях безсилна да я предотвратя. Той имаше намерение да се ожени за нея. Настъпи момент, в който тя беше готова да му се предаде напълно. Тогава видях ясно пътя си. Той беше мой син. Аз му бях дала живот. Аз отговарях за него. Той беше убил тялото на една жена, сега се готвеше да убие душата на друга! Отидох в стаята на господин Уилсън и взех шишенцето с таблетките. Той беше казал веднъж на шега, че има достатъчно от тях, за да убие човек! Отидох в кабинета на сина ми и отворих голямата кутия с шоколадови бонбони, която винаги стоеше на масата. По погрешка отворих новата кутия. Другата беше също на масата. В нея беше останал само един бонбон. Това улесняваше нещата. Никой, освен сина ми и Виржини не ядеше шоколадови бонбони. Тази вечер щях да държа Виржини при мен. Всичко изпълних, както го бях намислила… — Тя млъкна, затвори очи за миг, после отново ги отвори. — Мосю Поаро, аз съм в ръцете ви. Казват ми, че не ми остават много дни живот. Ще отговарям за своята постъпка пред добрия Бог. Трябва ли да отговарям за нея и тук, на земята?“
89
Madame est tres pieuse — et mademoiselle Virginie aussi. (фр.) — Мадам е много благочестива… и мадмоазел Виржини също. — Б.пр.