— Какво? — извиках аз, скачайки от стола. — И какво стана сега с „пълнолунието“?
Той наведе глава.
— Кога се е случило?
— Сутринта, доколкото разбрах.
Поклатих тъжно глава.
— Само ако ме беше послушал. Видя ли, че бях прав?
— Така изглежда, приятелю — отвърна предпазливо Поаро. — Казват, че понякога предположенията са лъжливи, но в случая бяха абсолютно верни.
Докато летяхме с таксито към „Магнифисънт“, се помъчих да разгадая същността на схемата.
— Идеята им за пълнолунието беше добра. Цялата работа бе в това да ни накарат да се съсредоточим върху петъка и по този начин да отслабим вниманието си. Жалко е, че не го разбра по-рано.
— Ma foi29, човек не може да мисли за всичко! — заяви Поаро. След краткото му притеснение, равновесието му се беше възстановило.
Изпитах съжаление към него. Той толкова много мразеше провалите.
— Горе главата! — утеших го аз. — Следващия път ще имаме повече късмет.
В „Магнифисънт“ ни въведоха направо в кабинета на управителя. Грегъри Ролф беше там с двама мъже от Скотланд Ярд. Един блед чиновник седеше срещу тях.
Ролф ни кимна, когато влязохме.
— Изглежда, вече сме към края — осведоми ни той. — Но е почти невероятно. Просто не мога да проумея какво хладнокръвие е имал този човек.
Няколко минути бяха достатъчни, за да ни разкажат всички факти. Господин Ролф излязъл от хотела към 11.15. В 11.30 един джентълмен, който толкова много приличал на него, че не събудил никакво подозрение, влязъл в хотела и поискал куфарчето с бижутата от трезора. И както му е редът, подписал квитанцията, отбелязвайки небрежно: „Подписът ми изглежда малко по-различен от обичайния, но си нараних ръката, докато слизах от таксито.“ Чиновникът се усмихнал леко и рекъл, че забелязва съвсем малка разлика. Ролф се засмял: „Е, този път не ме предавайте на полицията! Стигат ми заплашителните писма, които някакъв китаец ми изпраща! Отгоре на всичко и аз самият малко приличам на китаец. В очите.“
— Погледнах го — продължи чиновникът, който ни разказваше историята — и веднага разбрах какво имаше предвид. Очите му бяха дръпнати точно като на някой азиатец. Наистина, не го бях забелязал досега.
— По дяволите, човече! — изръмжа Грегъри Ролф, като се наведе напред. — Сега да забелязваш нещо такова?
Чиновникът го погледна доста изненадан.
— Не, сър. Не мога да кажа, че забелязвам.
И наистина в честните кафяви очи на Ролф нямаше абсолютно нищо, което да събужда дори и далечни асоциации с азиатец.
Мъжът от Скотланд Ярд измърмори:
— Нагъл човек! Може да бъде разпознат само по очите и точно на това ви обръща вниманието, за да разсее всякакви подозрения. Трябва да ви е наблюдавал извън хотела, сър, и се е вмъкнал веднага, след като вие сте излезли.
— А какво стана с куфарчето? — попитах аз.
— Беше намерено в коридора. Само едно нещо липсваше — „Звездата на Запада“.
Ние се спогледахме. Цялата тази история беше толкова странна, толкова нереална. Поаро скочи бързо на крака.
— Страхувам се, че не бях достатъчно полезен тук — каза извинително той. — Бих ли могъл да видя мадам?
— Предполагам, че е разстроена — обясни Ролф.
— Тогава може би бих могъл да разменя няколко думи с вас насаме, мосю?
— Разбира се.
След около пет минути Поаро се появи отново.
— А сега, приятелю — рече весело той, — към пощата! Трябва да изпратя една телеграма.
— Но на кого?
— На лорд Ярдли. — Той отби по-нататъшните ми въпроси, като ме хвана под ръка. — Хайде, хайде, приятелю. Знам как се чувстваш заради тази ужасна история. На мен все още не ми е ясно. Ако ти беше на мое място, сигурно вече щеше да си намерил обяснението. Bien! Всичко е възможно. Хайде да забравим и да обядваме.
Беше около четири часът, когато влязохме в апартамента на Поаро. Някой се надигна от стола до прозореца. Беше лорд Ярдли. Изглеждаше изтощен и объркан.
— Получих телеграмата ви и веднага пристигнах. Вижте, отскочих до Хофберг, но той не знаеше нищо нито за мъжа, който уж бил изпратен от него, нито пък за телеграмата. Смятате ли, че…
Поаро вдигна ръката си.
— Приемете моите извинения! Аз изпратих телеграмата и наех онзи джентълмен.
— Вие! Но защо? За какво? — изпелтечи благородникът.
— Моето малко хрумване беше да доведа нещата докрай — обясни приятелят ми учтиво.