Аз се колебаех.
„А празното шишенце, мадам? — запитах я, за да печеля време. — Как така то се е озовало у мосю Дьо Сент Алар?“
„Когато той дойде да се сбогува с мен, мосю, аз го пъхнах в джоба му. Не знаех друг начин да се отърва от него. Аз съм толкова несигурна, че не мога да се движа много без чужда помощ и ако намереха шишенцето празно в моите стаи, това можеше да породи подозрения. Вие разбирате, мосю — тя се надигна от стола в цял ръст, — нямах намерение да хвърля подозрения върху мосю Дьо Сент Алар! Никога не бих направила такова нещо. Реших, че слугата му ще намери празното шишенце в джоба и ще го изхвърли, без да задава никакви въпроси.“
Наведох глава.
„Разбирам, мадам“ — казах аз.
„Какво е вашето решение, мосю?“ Гласът й беше твърд и уверен, главата й беше гордо вдигната. Станах от стола си.
„Мадам — казах аз, — имам честта да ви пожелая всичко най-хубаво. Направих своите разследвания — и се провалих! Въпросът е приключен.“
Поаро остана мълчалив за миг, а после каза тихо:
— Тя почина точно след една седмица. Мадмоазел Виржини премина успешно своето послушничество и стана монахиня. Това, приятелю, е историята. Трябва да призная, че не се представих добре в нея.
— Но това не може да се смята за провал — възразих аз. — Какво друго би могъл да реши човек при тези обстоятелства?
— Ah, sacre, mon ami90! — извика Поаро, който внезапно се оживи. — Нима не разбирате? Аз трийсет и шест пъти се показах като идиот! Сивите ми клетки изобщо не функционираха. През цялото време уликата е била в моите ръце.
— Каква улика?
— Кутията с шоколадови бонбони! Не разбирате ли? Може ли човек, който си отваря добре очите, да направи такава грешка? Знаех, че мадам Дерулар има катаракта — атропиновите капки ми казаха това. Имаше само едно лице в цялата къща, чиито очи можеха да не забележат, че са разменили капаците. Кутията с шоколадовите бонбони ме поведе по следата и въпреки това до самия край аз не успях да схвана истинското й значение за случая! Психологията ми също се провали. Ако Дьо Сент Алар беше престъпник, той никога нямаше да държи в дома си уличаващото го шишенце. Това, че го намерих, всъщност доказваше неговата невинност. Вече знаех от мадмоазел Виржини, че той е разсеян. Разказах ви всичко, а всъщност цялата история е един провал! Ясно ви е, че не се представих добре в нея! Една възрастна жена извършва престъпление по толкова прост и ясен начин, а аз, Еркюл Поаро, напълно се заблудих. Sapristi. Непоносимо! Забравете го. Или не — помнете го и ако някога ви се стори, че съм се главозамаял — нещо непривично за мен, ала би могло да се случи…
Аз прикрих усмивката си.
— Eh bien, приятелю — продължи Поаро, — тогава ми кажете само това: „Кутията с шоколадовите бонбони“. Съгласен ли сте?
— Дадено!
— В края на краищата — рече той замислено, — този случай обогати житейския ми опит! Аз, който несъмнено съм най-проницателният ум в днешна Европа, мога да си позволя да бъда великодушен!