— Точно така — кимна Мадисън. — Публикувайте я и ще увеличите тиража си.
— Ние и без това вече пускаме тираж, който надвишава възможностите ни. За какво му е притрябвало на някой си да увеличава тиража?
— За да получава по-добри пари от рекламите.
Благородникът Стафи се намръщи.
— Реклами? Ние не пускаме реклами по вестниците. Мисля, че сте ни сбъркали с таблото за обяви. Откъде казахте, че сте? Може ли да видя личната ви пластинка?
Мадисън му я подаде, като се надяваше, че ще се наложи да обяснява какво означава специалист по връзки с обществеността и по този начин да забаламоса издателя. Вместо това Стафи изръмжа:
— Апарата? Вие сте от Апарата? Добре, ще бъда пределно ясен, каквото и да е името ви тук, това не е първият път, в който Апаратът се опитва да промени нещо или да се публикува някоя измислена история. Предполагам, че пред вратата сте приготвили Батальон на смъртта или някоя подобна глупост. Вие току-що загубихте всичките си шансове.
На Мадисън не му хареса тонът. Беше свикнал редакторите и издателите да удрят чела в пода пред специалистите по връзки с обществеността на правителството.
— Бих могъл да получа кралска заповед да публикувате всичко, което ви наредя!
— Ха — възкликна Стафи. — Вие само получете такава заповед и за нула време ще предизвикам революция. Преди седемдесет хиляди години един монарх се опитал да принуди пресата да публикуват материали за соаретата на неговата любовница, която не била с благородническо потекло, и дори изтрили името му от историята. Кралска заповед! О, това ще предизвика голям смях, когато го спомена на другите издатели на обяда в клуба.
— Бих могъл да започна да издавам нов вестник и да ви създам такава конкуренция, че да ви затрия напълно! — скръцна със зъби Мадисън.
— Ха, ха! — разсмя се Стафи. — През последните петдесет хиляди години не е започвало издаването на нито един нов вестник. Опитайте се да направите това и другите вестници ще изкупят всичката налична хартия и няма да ви оставят нищо, върху което да отпечатвате, освен камъните по улицата. Сега по-добре напуснете, преди да съм наредил да ви изхвърлят.
Мадисън си тръгна. Ходи и по другите вестници. Получи същото посрещане. Откри и още нещо обезкуражително: вестниците бяха обвързани във вериги, които ги преиздаваха, но допълнени и с местни рубрики, на всяка планета от Конфедерацията. И макар на пръв поглед да изглеждаше, че на всичките 110 планети има десетки хиляди вестници, в действителност те бяха около седемдесет и пет.
Без да си позволява да се чувства или изглежда отчаян, защото в края на краищата той беше ветеран във връзките с обществеността, Мадисън си каза, че поне разполага със заповедта на Лорд Снор за „Вътрешен обзор“.
По това време вечерта почти беше дошла, но той им се обади от еърбуса.
— „Вътрешен обзор“? — попита той светлото лице на телефониста. — Моля ви, свържете ме с отдел „Новини“.
— Отдел „Новини“? Нямаме такъв, сър.
— Вие излъчвате новини! — не можа да повярва Мадисън.
— О, да, сър. Ще ви свържа със залата за отдих на говорителите.
На екрана се появи мазното лице на един говорител: той пиеше главотръс. Мадисън каза:
— Кой е водещият ви коментатор по новините?
— Нашият какво? — попита говорителят.
— Имате ли екип за новините?
— Че за какво ни е такова нещо? — попита говорителят. — Който и да чете новините в различните часове, просто четем водещите заглавия от всяка страница на някой голям вестник. Използваме различен вестник всеки ден и им даваме процент. О, мисля, че разбирам какво имате предвид: искате да кажете репортажите за лордове и други благородници. Искате ли да ви свържа с режисьора на светската рубрика?
— Не! — изръмжа Мадисън и затвори.
Той поседя така, докато Флик кръжеше над платната за движение. Дявол да го вземе, каза си Мадисън, не мога да направя кампания по връзките с обществеността по таблата за обяви! А и като се замисля, единствените надписи, които съм виждал, са били имената на магазините.
— Закарай ме вкъщи! — каза той рязко на Флик.
Щом стигнаха, той веднага си потопи краката във вода. Това беше първият път, в който ходеше да тропа по вратите, за последните десет години. Дразнеше го.
След това, подсилен от вечерята и чувствайки се удобно по боси крака и халат, той отиде в работната зала на репортерите и започна да преглежда купищата вестници, които бяха купили. Той знаеше, че онова, което му беше препречило пътя, бе бичът за връзките с обществеността, наречен журналистическа истина. Преди много, много години на Земята бяха имали навика да говорят за нея на завършилите журналисти. Но в днешно време даже даваха награда „Пулицър“ за най-невярна история на годината. Волтарианците, с всичките им глупости за източници и точност, определено бяха тръгнали в грешна посока: даже и най-тъпият вестник в Подунк можеше да ги научи на много неща.