Бери позвъни на Вътрешния отдел за държавните приходи, след което се обади във Филаделфия, за да отмени конференцията.
По друг телефон Хелър откри мис Симънс, каза й колко великолепно се е справила и я помоли да свика разпръснатите по света борци против ядрената енергия, тъй като той имал твърдото обещание от нефтените компании, че ще сложат пречистващи инсталации на заводите.
— Значи победихме! — извика тя. — О, вечно ще ти бъда благодарна, Уистър. Каква радост само донесе на мен и на всички по света!
Изи пък, на трети телефон, звънеше по домовете на банкови директори и брокери, за да се увери, че и двете права на закупуване ще бъдат осъществени.
Бери натисна няколко звънеца, за да изкара домашния персонал от местата, където се бяха изпокрили още при пристигането на хората от Национална сигурност.
Влезе един изплашен иконом. Бери посочи тялото на кушетката и каза:
— Отнесете това тяло в местната морга. Там им кажете да издадат смъртен акт и да подготвят трупа. Погребението ще бъде само със семейството. И без това никой няма да жалее. — Той се обърна към Хелър. — Той нямаше нито един приятел в целия свят. Даже аз не му бях такъв. Всичко, което имаше, беше пари.
Хелър сведе поглед към трупа. Той се взираше ококорено в тавана. Делбърт Джон Роксентър старши, мъжът, който беше съсипал стотици милиони живота, който почти беше съсипал планетата, беше много, много мъртъв. Не, никой нямаше да жалее.
Глава пета
— Ако, освен това е наранил и Роксентър — каза Ломбар Хист, — ще разровя вселената, за да го намеря и убия!
Жезълът на кралския офицер, който той държеше в ръце и разглеждаше, не беше оръжие сам по себе си: това беше просто церемониална пръчка, като тези, които се дават на кралските офицери от семействата или приятелите им, когато някой отличен дипломант на Академията биваше издиган до този лелеян статут на почести, и слава. Жезълът беше извит така, сякаш е бил използван за особено силен удар. Бяха го открили в спалнята на императора през онази фатална нощ. Върху него беше гравирано на перфектен волтариански името Джетеро Хелър.
Ломбар седеше в чакалнята на императора. Цялата тази шарада му беше омразна. Палъс сити беше реставрирано и отново пригодено за живот и на повърхността всичко изглеждаше идеално. Но спалнята точно зад гърба му беше празна и Ломбар трябваше да се преструва и да кара другите да вярват, че Негово Превъзходителство е все още там вътре.
Проблемът му беше огромен: той не можеше да обяви, както беше планирал, че монархът е умрял, без да остави някой, който да заеме трона. Това щеше да отвори дверите пред Ломбар Хист за изкачването му към короната, един прост дворцов трик. Подобно нещо не се беше случвало в пределите на Волтар преди — човек без благородническа титла да се изкачи до короната — но пък се беше случвало достатъчно често на Земята, а тя беше модел за Ломбар.
Той не можеше да обяви това по две прости причини. Първата беше, че не разполага с тялото, а втората, че не разполага със символите на кабинета: короната, държавните вериги или кралския печат.
Той се бореше с този проблем вече цяла седмица, амбициите му бяха срещнали непреодолима преграда. Беше мислил да изфалшифицира едно тяло, което да покаже пред обществеността: не можеше, защото по волтарианските закони един монарх не беше мъртъв, докато сто лекари и сто лорда не го прегледат подробно и не докажат, че смъртта не може да бъде поставяна под въпрос. А шансът да накара двеста човека да мълчат или да ги подкупи, така че никой от тях да не може да го изнудва през останалата част от живота му, беше твърде минимален, според човек с такова предразположение към параноя, какъвто беше Хист. Беше помислил и да изфалшифицира кралските символи, но не можеше да бъде сигурен дори за сплавите, от които беше направена самата корона. Свещеният предмет беше твърде древен, за да е описан в някой от запазените архиви. Той даже не разполагаше с нейна рисунка. Веригите съдържаха скъпоценни камъни, които бяха добре познати, и беше невъзможно да се сдобие с каквито и да било техни заместители, без да събуди подозрението на всеки бижутер наоколо. Печатът беше образуван от десетфунтов диамант, от възможно най-рядко срещания вид, който беше изгравиран с помощта на техника, която отдавна не се прилагаше. Мисълта, че може публично да удари печат върху нещо и след това да чуе някой да казва: „Това не е печатът на държавата.“ Смразяваше кръвта му, защото при доказано фалшифициране всяко събрание на благородници имаше право да го убие без съд и присъда.