— Е, ние винаги сме искали да се махнем от Апарата и да бъдем отново свободни хора — каза друг капитан. — И сме готови да рискуваме. Но Хист как ще разбере, че вие сте на Калабар?
— Заради това не вземаме „Бликсо“ с нас — отвърна Хелър. — Току-що дадох на куриера, който е на него, писмо до Ломбар Хист. Казах му с какво разполагам. И предадох, че ще го чакаме на Калабар. Той ще побеснее и ще хвърли всичките отряди, с които разполага. А без помощта на другите служби, това ще бъде краят на Ломбар Хист.
Изведнъж всички се ухилиха, след което хукнаха към корабите си.
Хелър наблюдаваше как един по един космическите кораби се изстрелват в нощното небе.
Хелър махна с ръка на капитана на „Бликсо“:
— Приятно пътуване до Волтар! — изкрещя той. Влезе в херметичната камера на влекача, затвори я и изпрати „Принц Кавкалсия“ високо в космоса!
Глава шеста
Капитан Болц се усмихна и почеса косматите си гърди. Хангарът и базата, които сега бяха празни от всичко, с изключение на „Бликсо“, бяха престанали да съществуват като част от властта на Апарата. Той си имаше свои собствени планове.
Отиде в каютата си и се облече в Западни дрехи. Сложи в портфейла си пачка турски лири. Изплашеният Оу Диър го зяпаше.
— Нали трябва да изчакаме товара и да заминаваме — каза Оу Диър. — Сигурен съм, че офицер Хелър е прав. Ако не предам пакета и Хист открие, че не съм, мога да се считам за мъртъв.
— По дяволите да върви офицер Хелър, — изруга Болц. — Оставиха оня „Даймлер-Бенц“ в двора на вилата. Даже старият шофьор, дето се смее много смешно, е още наоколо. Отивам там, за да го спра, преди да е откраднал колата, ще я взема и ще отида в Истамбул да се видя с моята приятелка — вдовицата.
Болц спря, за да даде на другаря си заповед да вземе товара, когато пристигне по въздуха, и да го натовари, след което въпреки вида си тръгна с високомерна крачка и намери Терс, който след съответното заплащане не след дълго го возеше в луксозната кола към нощния Истамбул.
Оу Диър прекара целия следващ ден в изплашено очакване. Той не обърна почти никакво внимание на товара, когато следобеда го донесоха помощниците и екипажът от летището. Оу Диър си мислеше, че Болц може да е дезертирал, което щеше да го остави без капитан и без начин да се върне на Волтар. Не говореше нито един от Земните езици: виждаше се как е загазил.
Здрачът се спусна, светлината изчезна над електронната илюзия. Никакъв Болц. Ако беше там, можеха да потеглят след час.
Горната дупка на планината стана черна. Часовете се влачеха. Оу Диър започна да се страхува от хангара. Беше толкова празен, че когато той ходеше, го плашеха собствените му стъпки. Започна да му се струва, че мястото вече е населено с духове.
Полунощ дойде и си замина. На един часа му трябваше цяла вечност да дойде. Стрелките на часовника му сякаш бяха неподвижни и отказваха да се придвижат напред към два часа. После стана два, а след това и два и половина.
Силен шум отнякъде накара Оу Диър да изпищи.
Беше Болц.
Беше докарал цял камион с фалшиво уиски. Повика екипажа си и те го качиха на борда.
Самият Болц беше доста пиян и значително оплескан с червило.
Беше три часа сутринта, когато капитанът най-сетне започна да навива стълбата към херметичната камера, защото се беше качил последен.
Над тях се чу внезапен рев.
Учудено и като си мислеше, че някой товароносач се връща обратно, Болц слезе по стълбата и се взря към дупката на планинския връх.
Замръзна.
Черната опашка на един боен кораб тъкмо влизаше вътре!
Върху него ясно си личеше символът, който изглеждаше като озъбена змия. Както и някакви букви!
243-ТИ БАТАЛЬОН НА СМЪРТТА!
Корпусът му, който беше твърде голям за този хангар, се спусна надолу с извадени оръдия. Приземи се с грохот.
Стотина мъже в черни униформи се изляха от шестте люка с приготвени бластери!
Болц, който беше твърде шокиран, за да помръдне, беше хванат веднага.
Един отряд се втурна в „Бликсо“.
След малко целият екипаж на товароносача, заедно с Оу Диър бяха завлечени надолу по стълбата към пода на хангара.