А погребана там заради забавянето и личните интереси на Болц, лежаща под купчината тресящо се стъкло, което някога е било Оу Диър, както и под неизброимите тонове врящ силициев двуокис, беше пепелта от телеграмата, написана, с цел да отмени нахлуването на Земята.
Съобщението никога нямаше да пристигне.
Част седемдесет и девета
Глава първа
Мадисън вече почти не се съмняваше, че ще успее да завърши започнатото с Хелър. В близко бъдеще той щеше да пусне по петите на Хелър не само Апарата, но и Флота, и Армията.
О, какви заглавия щяха да станат от това!
Той стоеше до прозореца на един от горните етажи на кралския замък на остров Рилакс и чакаше Тийни, която необяснимо защо закъсняваше. Беше се приземил зад палата, за да не бъде забелязан. Беше дошъл, за да предаде на Тийни няколко добри новини и да й даде малко свидетелства за работата си.
През прозореца влизаше един от най-меките и най-ароматни бризове, които някога беше подушвал. Великолепната гледка на равнината отдолу успокояваше нервите му. А едно особено десетакрово парче земя от фермата долу щеше да успокои нечии други нерви: беше равномерно покрито с цъфтяща марихуана — „Панама ред“, ако добре си спомняше какво му беше казала Тийни, докато набираше екип от пет хилядното си островно население.
Днес обаче никакви работници не нарушаваха спокойната сцена на терасата. Една маскирана жена на средна възраст, която беше съпруга на един редактор, се разхождаше по балюстрадата, небрежно облечена и отпусната. От време на време тя извръщаше очи от гледката и хвърляше очакващи погледи към дългата фасада на двореца.
А, ето че се появи онова, което тя очакваше. Един галантен млад офицер в безупречна сребриста униформа се приближи към нея с бавни стъпки. Той спря, разтвори ръце, за да изрази възхищението си, поклони се. Тя спря и се облегна на балюстрадата. Младият офицер се приближи още. Той каза нещо с тих глас и дамата се засмя кокетно. Той я хвана под ръка и двамата започнаха да се разхождат заедно.
Мадисън се възхити на начина, по който Тийни беше обучила полка си. Той знаеше, че уроците й не включват само поведението.
А ето че зад тях тихо се появи и един музикант с „кордер-бийт“. Но мелодията, която той свиреше, и нотите бяха взети от колекцията на Тийни от плочи: звучеше точно като романтична циганска цигулка.
Офицерът и дамата слязоха бавно по широките стъпала на двореца. Следвани от музиката за цигулка, те тръгнаха по една пътечка. Влязоха в едно от многото отделени кътчета. Мадисън знаеше, че във всяко едно от тях има по една меко тапицирана пейка. Даже през разцъфналите дървета виждаше края на една от тях.
До ушите му достигна умоляващо мърморене.
След малко, както и очакваше, видя роклята на жената да пада леко върху края на пейката.
Музикантът вече стоеше зад едно дърво с гръб към кътчето, но цигулката продължаваше да свири.
В дървесата над тях едно клонче с цветове започна да се полюшва.
Лицето на музиканта беше съсредоточено, сякаш той внимаваше за нещо. Сега свиреше по-бързо.
Цветовете се пръснаха и листчетата им се поръсиха на земята.
Музиката беше станала тиха и бавна.
Един прислужник в сребриста ливрея претича през терасата със сребърен поднос в ръка. Влезе в кътчето.
След малко започна да се издига сиво-синият дим от марихуана.
Цигулката продължаваше да свири.
Мадисън погледна надолу към терасата. Беше се появила съпругата на друг издател. Беше маскирана, но Мадисън знаеше, че мъжът й издава „Дейли Кънсървътив“.
От двореца излезе втори офицер. Спря, поклони се, приближи се. Прошепна й нещо на ухо и тя му подаде цвете.
Тръгнаха да се разхождат по друга пътечка.
Друг музикант ги последва.
Двойката влезе в друго кътче.
От двореца излезе трети офицер. Тръгна към първото кътче. Мадисън едва чу гласа му:
— Абе, старче, може ли да се присъединя?
Над втората двойка едно клонче с цветове се въртеше в кръг.
Застанал с гръб към него, вторият музикант свиреше все по-бързо и по-бързо.
Клончето с цветовете се разпръсна на облак от листчета.
Вторият музикант се усмихна и започна да свири замечтано.
Прислужникът със сребърния поднос бързо приближи второто кътче.