Той слезе от подиума. Малко поосвежен, Кроуб се изправи.
— Скъпи дами, вие много добре виждате, че лудостта вбесява. Диагнозата на този случай е толкова чудовищна, че във всички архиви на психиатрията няма нито една такава. Аз просто (Придай си спокоен и професорски вид) предложих този случай, за да ви покажа как ноктите на лудостта са се впили в най-големите дълбини на нашата култура (придай си вид, че това е краят.)
— Почакайте! — извика лейди Артрит. — Кой е този случай и къде е човекът?
(Погледни към вратата) — Мъжът, който ме информира за този случай, още ли е тук?
— Да — каза бързо един разсилен.
Облечен като надзирател от Кралския затвор, един от актьорите влезе с неохота. Беше с маска.
— Доктор Кроуб, — каза той, — разказах ви за този случай заради доброто на обществото. Ако се разбере, че аз съм ви информирал за това, което прави правителството, мога да загубя работата си.
— Кажете им, кажете им, те всички ще запазят самоличността ви в тайна.
Актьорът се обърна.
— Този мъж е задържан в Кралския затвор, за да се предотврати изправянето му пред съда. Седи си в килията на съвсем сигурно място. Страховете идват от това, че ако го изправят пред съдията, нещата, които може да разкрие, ще разклатят правителството из основи. Дори да го съдят, това ще стане тайно. Онова, от което се страхуваме ние, надзирателите, е, че ще бъде пуснат сред обществото през някоя задна врата и ще украси улиците със злодейски удушените тела на бедните и невинните. Макар и да не знам нищо за вашата психиатрия, просто като го наблюдавам в килията му, бих казал, че на фона на всички злосторници, които съм познавал в кариерата си на надзирател, той е направо най-долният. Не може да бъде описан по никакъв начин! Въпреки това ТЕ го крият и защитават.
— Как е името му? — попита лейди Артрит Стафи с разярен глас.
— Името му — каза актьорът — е Солтан Грис!
Глава шеста
Като някой маестро, дирижиращ голям оркестър, Дж. Уолтър Мадисън се захвана на работа по делото на Солтан Грис.
Най-висшите обществени кръгове на Волтар шумяха за скандала, а като добавка към исканията на съпругите си, издателите и редакторите, не можеха да се обърнат наникъде, без да се сблъскат с изблиците на гняв.
В първите заглавия пишеше:
Това скоро беше последвано от:
А след това:
Тогава много бързо, издание след издание, ден след ден, започна да излиза документираният каталог на престъпленията на офицера от Апарата Солтан Грис, като всяко следващо беше по-пикантно от предишното.
Започнаха с:
Веднага след това:
И тогава:
И снимка на ридаещия Туолах, както и фалшиви снимки на тялото на майка му на погребението, започнаха да разпръскват вълни на ярост сред населението.
Точно по това време Лорд Търн получи обаждане по видеотелефона не от кой да е, а от обществената лидерка лейди Артрит Стафи.
— Лорд Търн, — каза лейди Артрит, — мисля, че не си давате сметка, че общественото мнение расте. КОГА имате намерение да изправите пред съда онзи затворник?
— Лейди Артрит, — отвърна Лорд Търн, — можете ли, ако обичате, да не си пъхате носа в работите на Кралския затвор? — И затвори.
Понеже този разговор беше записан, „Дейли Спийкър“ пуснаха изключителен материал:
Това, разбира се, накара останалите вестници да посинеят от яд: те се бяха изчерпали. И започнаха да бомбардират Лорд Търн с хитри телефонни обаждания, които сами си измисляха. Това безумно разгневи Лорд Търн. Беше толкова ядосан, че отказа да обяснява каквото и да било на когото и да било. Заглавията ставаха все по-лоши и по-лоши.