Ломбар вече имаше отделен офис от Апарата в един от кръглите палати на Имперското градче. Той хвърли жезъла на Джетеро Хелър и задейства един екран.
Появи се лицето на неговия главен чиновник — попита Ломбар. — Някой член от екипажа? Някакъв персонал от базата?
Главният чиновник задейства своите екрани.
— Списъкът на пасажерите показва, че се е върнал един куриер. Онзи катамит Туолах. Той е тук, в Палас сити, отново с любовника си — лорд Индау.
— О, той ли? — рече Ломбар с отвращение. — Той едва ли знае нещо повече от онова, което му казахме да предаде на Грис. Не ми помагаш.
— Доктор Кроуб се върна с един по-предишен товароносач. Спомням си, че се забъркал с някакви технически и научни кръгове в Ню Йорк, някакви науки, които на Блито-3 наричат психиатрия и психология. Не успяха да разберат дали е чист или временно е прекратил — беше на някакъв наркотик, наречен „ЛСД“. Просто го изпратиха на Спитеос и сега е там. Ако търсиш информация, Кроуб може да има такава.
— О, Кроуб! Да върви по дяволите тоя идиот. Трябва ми някой, който се е върнал по-скоро. Търсех някой, който е бил на „Бликсо“, глупак такъв. Той пристигна последен. Така че, благодаря, че ми изгуби времето.
— Чакай — каза главният чиновник, преди Хист да успее да го изключи. — Имаше още двама пътника на „Бликсо“. Но те бяха хора от Земята. Единият беше някаква недорасла жена на име Тийни Хопър. Тя е тук, в Палас сити.
— Младо момиче? — възкликна презрително Ломбар. — Тя няма да знае нищо. Кой беше другият?
— Един Земен мъж на около трийсет или трийсет и две. Казва се Дж. Уолтър Мадисън. Пристигна чист и в съзнание.
— Това е странно — каза Ломбар.
— И аз така си помислих — вметна главният чиновник. — А, ето го пълният файл. Очевидно е бил придружен от бележка, на която е пишело, че той е безценен.
И когато пристигна преди около осем дни, хората от персонала го пуснаха по рутинните канали и го хипнообучиха да говори волтариански. Но междувременно получили превода на документите, които носел със себе си. Все още обаче не знаят защо е толкова безценен. Единствената информация, която намерили в книжата му, казвала, че е специалист по връзки с обществеността.
— Какъв бил? — попита Ломбар. Това някаква Земна раса ли е? Като негрите?
— Не. Той е бял с кестенява коса. А, ето я останалата част. На картичките в портфейла му пишело, че бил нает от „Ф.Ф.Б.У“ и бил държан, за да работи за Роксентър.
— Част от организацията на Роксентър! — извика Ломбар. — Бързо! Доведи ми този Земен мъж ВЕДНАГА!
СЕГА нещата можеха да се задвижат!
Глава шеста
Дж. Уолтър Мадисън се чувстваше доста замаян и някак странно. Намираше се на някаква странна планета в стая от неръждаема стомана. Още докато беше в изолационната килия в базата и осъзна, че е един безпомощен затворник, се почувства достатъчно зле. Но веднага след това нещата бяха станали много по-лоши.
Всяка предварителна представа, която беше имал за пътуване в космоса и извънземни, беше разбита. Бяха го качили на борда на летяща чиния, която не приличаше на чиния, а по-скоро на стар Земен товароносач, чийто корпус се въртеше непрестанно около него. Екипажът приличаше на Земните хора с тънката разлика, че този екипаж беше по-опърпан от всеки друг, който той беше виждал или за който му бяха разказвали. Говореха на език, който беше съставен от напълно чужди, за която и да е Земна азбука гласни и съгласни, но жестовете, мимиките и кимванията бяха напълно понятни.
Когато акостираха яхтата на един скалист бряг заедно с Грис, той беше започнал да забелязва малки чудатости, но се беше забавлявал с тях като с нещо забавно, което да ангажира мислите му. Жестоката истина, че е в ръцете на — какво беше името, което те непрестанно повтаряха? Волтарианци? — го порази като бомба, когато го вкараха в една каюта, показаха му как да се завърже в едно застопорено легло и само след няколко минути той беше погледнал през люка, за да види как Земята се отдалечава с такава скорост под него, че приличаше на топка за билярд.
Всичко беше толкова шокиращо, че той дори нямаше време да се изплаши.
След, това беше влязла Тийни Хопър и беше казала:
— Каква е тая бибипана бъркотия! О-о, чакай само да ми падне в ръцете оня бибипан Инксуич!
— ТИЙНИ! — беше извикал той. — Намираме се в космическото пространство!