— А ти къде по дяволите си мислеше, че се намираме? В някой лунапарк на Кони Айлънд?
— Нищо не разбирам! — беше казал той.
— О, я се стегни, Мади. Не бъди толкова бибипски тъп. Онзи бибипан Инксуич беше извънземен на име Солтан Грис. През цялото време си знаех, че има нещо измамно у него. Бибипът и бибипците му бяха твърде големи за човешко същество, а аз съм експерт в тия работи. Дрогирали са ни и са ни отвлекли! — Тя беше побесняла и си тръгна.
Всичко това го беше направило доста тъжен. Той седна на един застопорен стол и тъпя ли тъпя. Мислеше за майка си и се отчая, че никога вече няма да може да спи с нея. Тя беше толкова мила.
Някакъв тип, чието име той беше успял да оприличи на „Капитан Болц“, беше дошъл да го види един ден след това. Като разбра, че Мадисън не говори турски, Болц взе един туристически разговорник и като превеждаше от турски на английски му каза, че е по-добре да се научи да яде храната, защото друга нямало, попита го дали играе блекджек и дали иска да купи една бутилка истинско уиски менте. Мадисън беше твърде депресиран, за да реагира кой знае колко, така че Болц постоя известно време, чешейки се по косматите си гърди с вперен в него поглед, след което си тръгна.
След това не видя капитана цели три дни на тъга. И тогава капитанът дойде при него с въпрос. Доста трудно се разговаряше с помощта на туристическия разговорник. Но Мадисън разбра, че Болц иска да знае дали той има някакво влияние над Тийни Хопър.
Мадисън така беше зяпнал, че Болц накрая го заведе по някакъв коридор и отвори една врата, като направи навътре изразителен жест с ръка.
На леглото лежеше по корем красиво на външен вид момче. Беше гримирано. На устните му имаше блажена усмивка. Един член от екипажа тъкмо обличаше дрехите си. Той хвърли зъл поглед на капитан Болц и като закопчаваше токата на колана си излезе с надменен вид.
Момчето облиза устните си и се усмихна с празна усмивка. То просто си лежеше там и напълно ги пренебрегваше.
Тийни се беше вмъкнала ненадейно от съседната каюта. Тя броеше куп от нещо като златна хартия. Пари ли бяха това?
Беше го видяла.
— Здрасти, Мади. Как върви? — Без да дочака отговор, тя беше влязла, напъхала един джоинт в устата на красивото момче и го беше запалила.
— Тийни! — беше извикал Мадисън. — Какво правиш?
— Теб на какво ти прилича? Опитвам се да направя малко пари, с които да живеем, когато се приземим. Зелените гущерчета няма да вървят на Волтар. Да не искаш да умрем от глад?
— Но какво правиш с това момче?
— О, с него ли? Това е Туолах, по прякор Туу-Туу. Той е най-големият нимфокатамит, който някога си виждал? А пък когато е на марихуана, може да го прави цял ден и цяла нощ! Като дунапренена гъба е? А е и сладък. Искаш ли едно парченце?
Мадисън се беше отдръпнал ужасен.
— Искаш да кажеш, че продаваш момчето на този екипаж?
— Разбира се. Пет волтариански кредита на тек. Вече съм спечелила 150. Единствената ми грижа е, че на екипажа ще му свършат парите. Казват, че това пътуване трае шест седмици. Имат обаче малко бижута и т.н. Освен това могат да откраднат фитинги от кораба.
— Слушай, Тийни, на този капитан направо му е накипяло. Дойде да ме вземе, за да видя дали мога да се справя с теб.
Тийни беше погледнала капитана със странна усмивка.
— О, той не може да направи нищо по въпроса. Страхува се, че екипажът ще вдигне бунт, ако той се намеси в тоя бизнес. Уверих се, че мисли така като хвърлих нож към него в тъмното. Заради това сега се опитва да те накара да свършиш мръсната работа и да ме спреш. Той е бибипец, Мади. Ти обаче хич недей повече да мислиш за това.
В този момент беше влязъл друг член на екипажа и след един презрителен поглед към Болц, сякаш да го предизвика, подаде на Тийни пет кредита. След това започна да съблича работните си дрехи.
Мадисън беше отворил уста да протестира, но Тийни го беше срязала.
— Или плати, за да гледаш, или се омитай. — И тя беше затръшвала вратата под носа им.
Болц се беше отказал от неговата помощ и Мадисън изкара още една мрачна седмица. След това обаче го беше обхванало любопитство и той беше започнал да скита из кораба.
Мислеше си, че върви към мостика, когато мина покрай една отворена врата.
Вътре беше видял Тийни. Беше кабинетът на капитан Болц! Тийни беше килнала шапката на капитан Болц на главата си, конската й опашка беше преметната през рамото, а ръцете й бяха заети с някаква счетоводна книга.