Тръпки полазиха Мадисън. Беше добре да свърши някак работата си с Хелър и да се измъкне от това място, преди Хист да е стигнал до необуздана параноя и да е започнал да убива всеки срещнат!
С колко ли време разполагаше? Няколко месеца? Той изръмжа. Даже не знаеше откъде да започне!
— Сега накъде? — попита Флик. — Време е да се махаме. Да карам ли към правителственото градче, за да намерим квартира?
— Нямам никакви пари.
— Що за шеф си, бе — каза Флик. — Омръзна ми да спя в еърбус, а и съм сигурен, че имаш кошмари: винаги е така с убийците.
— Спане в кола? — възкликна Мадисън. Нещата вървяха от зле към по-зле. Представяше си се като небръсната развалина: без какъвто и да било шанс да й се повярва.
— Ами, нямам намерение да влизам с взлом в нито един от ония палати — каза Флик. — Това би означавало да стигна бързо-бързо до лагера-убиец при цялата тая охрана наоколо. Знаеш ли какво, ще отлетим до Слам сити и ще оберем някой магазин. Можеш да застреляш пазача.
На Мадисън не му се щеше Флик да продължава да си изгражда в главата такъв имидж за него, но пък виждаше, че респектът на Флик се стопява.
— Нямам оръжие.
— Въздух под налягане са всичките, към които ме назначават! Последният ми шеф си губеше цялата заплата на хазарт и най-накрая го наръгаха с нож при игра на зарове. Сега ще умра от глад.
— Не получаваш ли никаква заплата? Или квартира?
— Шефът на шофьора е длъжен да осигурява всичко това. А аз получавам един убиец, който даже не си носи оръжие, който е без пукната пара и не е на платен щат. Не можеш ли да направиш нещо?
Това разтърси Мадисън. Да, имаше нещо, което той можеше да направи. Можеше да бъде странстващ рицар. Можеше да спаси Тийни; бяха му разрешили това. Щеше да го направи, макар че мисълта да спят трима в еърбуса разкри нови проблеми.
Той мислено надяна украсения с пера шлем.
— Карай към онзи парк пред Кралския дворец. Трябва да спася едно момиче.
Глава четвърта
Изминаха около една миля по обратния път и се хлъзнаха по лъкатушещата пътека, където Мадисън беше видял Тийни най-напред. Светлината изглеждаше лоша: очевидно тук имаше дни и нощи и сега беше здрач.
Цялото градинско пространство около боядисаната статуя беше изкопано, но наоколо не се виждаха никакви работници. Флик спря.
Изведнъж изпод изваяната пурпурна пелерина на някакъв отдавна починал монарх изскочи човек от охраната на Апарата с насочена пушка. Беше същият пазач, когото беше видял по-рано. Мадисън бързо показа личната си пластинка през прозореца. Пазачът видя „Апарат“ и се успокои.
— Тук имаше едно момиче одеве — каза Мадисън.
— А, да — отвърна пазачът. — Отидоха си вече. Нямаш пуфкало, нали?
— Дай му една — нареди Мадисън на Флик.
Флик се подчини с много мръсно изражение. Погледна пазача даже още по-мръсно, когато трябваше да му я запали.
— Тръгнаха по онзи път — каза пазачът. — Между ония двете оранжеви сгради.
Флик тръгна в тази посока.
— Нещата се влошават все повече — каза той.
Мадисън вътрешно се съгласи с него. Ако я намереше, тя вероятно щеше да бъде покрита с кал и колата, която и без това не беше кой знае колко чиста, наистина щеше да съсипе дрехите му. Няма значение, тя щеше да бъде ужасно щастлива, когато го види и когато разбере, че като негова асистентка ще бъде свободна.
Навлязоха в зона с басейни. Имаше кръгла серия от водопади, всеки предишен по-нисък от следващия, водата се стичаше по ръбовете на блестящи листове, а светлината отдолу ги превръщаше в какафония от багри.
Щяха да ги подминат, когато Мадисън забеляза внезапно движение по един ръб. Беше доста далеч.
ТИЙНИ!
Бягаше по един ръб. Гмурна се, през някаква алена светлина в следващия басейн. Преплува го. Гмурна се през жълта светлина в следващия басейн и заплува към следващия водопад.
На една табела пишеше ясно:
ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!
О, Боже, тя щеше да си навлече неприятности, преди още той да успее да я спаси!
Мадисън френетично насочи еърбуса към мястото, където тя щеше да се появи, ако се гмурнеше в басейна, който беше на нивото на земята.