Мадисън се чудеше дали всички са дошли, за да присъстват на делото му. Това го накара да се чувства особено неудобно. Може би обичаха да гледат кръв!
Тийни разговаряше с някакъв човек, който приличаше на художник, и в момента и двамата се смееха. Някой беше отнесъл златната й пелерина и я беше заместил с обикновено червено наметало, което я обвиваше.
Тийни тръгна към стълбата, която водеше нагоре. Мадисън усети внезапно как надеждите му се връщат. Тя изглежда го беше забравила напълно: поне с известна доза късмет можеше да преживее още един ден. Той се опита да изглежда много малък, за да не привлече вниманието й.
Персоналът вече се беше наредил в две редици и Мадисън разбра, че не са тук, за да станат свидетели на гибелта му. Това вероятно беше някакъв нощен неформален ритуал. Предишните моменти можеха да принадлежат на великите лордове, но това си беше тяхното малко събиране, нищо повече от това да й пожелаят „лека нощ“, докато я изпращат да си легне.
Един представителен старец, чиито дрехи имаха много златни нашивки като дрехите на офицер, който вероятно беше главен управител на мястото, се приближи към нея, докато тя минаваше между двете редици на слугите. Той падна на колене и целият персонал мигновено коленичи. Тийни спря. Той хвана подгъва на робата й и го притисна към устните си. След това заговори с поглед впит в пода:
— Ваше Височество, персоналът иска да ви благодари, че му позволихте да се забавлява, докато си вършеше работата.
Тийни огледа всички присъстващи — грейнала и доволна.
— О, верни мои хора. Толкова е приятно да съм сред вас. Благодаря ви. — И тя започна да извиква различни секции на персонала, като лично благодареше на всеки от тях. След което извика: — Обичам ви всички!
Те я гледаха с възхитени погледи. Главният управител се канеше да каже още нещо, когато избухна свада. Шест жени, които бяха камериерки, ако се съдеше по униформите им, си съскаха и ръмжаха една на друга.
Една стара жена — много сериозна и красиво облечена, веднага се развика, като им заговори остро за това, че са причинили безпокойство. Главният управител се приближи към тях.
Оказа се, че са се скарали за това кои две от тях да поемат нощната стража и да сложат Тийни да си легне. Спорът беше доста остър. Изглежда някои от тях лъжеха, че са дежурни нея нощ. Главният управител посочи авторитетно двете, чийто ред беше дошъл: те щяха да поемат дежурството! Двойката застана силно изпъната, а лицата им излъчваха гордост. И тогава изведнъж се оплезиха на останалите четири и хукнаха нагоре по стъпалата, за да приготвят ваната на Тийни. Засрамените четири, които се бяха опитали да измамят, погледнаха Тийни и паднаха на колене на пода с известна доза страх. Тя им се усмихна, те изпуснаха въздишка на облекчение, след което също й се усмихнаха. Това се стори смешно на Тийни и тя им изпрати въздушна целуваха, след което се разсмя. И тогава всички извикаха: „Да живее Нейно Величество!“
Тийни отвори уста, за да им пожелае лека нощ, когато капитанът от охраната, облечен в блестящо сребристо, привлече вниманието й и посочи към стената, където се спотайваше Мадисън.
Бибипка му на тоя капитан, задави се Мадисън. Тийни очевидно го беше забравила напълно, защото сега се намръщи и погледна към него така, сякаш беше забелязала някакво неприятно насекомо. Персоналът също погледна към него и го зазяпа: явно престъплението, което беше извършил като беше предизвикал тяхната скъпа кралица Тийни, беше обиколило целия обширен дворец.
Капитанът от охраната и Тийни си заговориха нещо шепнешком. След това с двама гардове, които я охраняваха, тя последва капитана към мястото, където седеше Мадисън.
— Те ми напомниха — каза Тийни на английски, — че утре сутрин имам няколко проби при шивача, а следобеда ще се занимавам с градинарство. Не можаха да намерят време за съд и затова ще го направим сега. Виновен или невинен?
— В какво? — изстена Мадисън.
— В рамките на един палат благородникът — каза Тийни — разполага с правото на живот и смърт над този, който поврежда собствеността му или обижда хората му, освен ако въпросният не е с по-висш ранг.
— Аз не съм те обидил? — извика Мадисън на английски. — Само се опитвах да получа съдействието ти! Ти СЕ НУЖДАЕШ от мен!
Тя се обърна към капитана от охраната и му каза на волтариански: