Часовоят дръпна веригата и Мадисън полетя назад, защото не беше очаквал това.
Часовоят натисна бутона на дръжката.
Мадисън се почувства така, сякаш са го прерязали през врата! Това не беше електрически шок, а усещане като от разкъсване. Ужасно!
— Тръгвай! — нареди пазачът. — Нейно Височество те очаква.
Стъпалото на Мадисън изтръпна от студените и груби камъни на пода в банята.
— Не ми дадохте никакви чехли! Дайте ми поне да си обуя обувките!
— Няма значение, че си бос — каза пазачът. И той отново натисна бутона.
Мадисън сграбчи главата си, за да не се търкулне.
Последва го.
Всичко зависеше от следващите няколко минути.
Щеше да се превърне в мъртвец или герой!
Идеята му ТРЯБВАШЕ да проработи!
Глава втора
Не го поведоха по златната стълба. Изкачваха се по кръгло стълбище, което под формата на спирала минаваше и зад стените. Беше много тъмно и от застоялия въздух Мадисън заключи, че не е било използвано от дълго време. Изведнъж пред тях се изпречи врата с шипове: той виждаше малки искри да пробягват напред-назад, като се плъзгаха от връх на връх по подобни на ками издатъци, готови да пронижат всеки нежелан натрапник. Нищо чудно, че Флик беше отказал да обира тези палати. Те бяха УКРЕПЛЕНИЯ!
Часовоят направи нещо в горната странична част и порталът се плъзна встрани като стържеше от дългата липса на употреба.
Изглежда сега бяха в тъмна кутия, а пред тях имаше друга дебела врата. Пазачът взе някакъв прашен микрофон и каза нещо, очевидно на охрана, с която имаше дистанционна връзка — нещо като парола от числа. След това пазачът го бутна пред нещо, което трябва да беше камера, включена към електрическата мрежа.
— Докажи, че не си под принуда, Джинто — каза един гробовен глас.
Джинто — пазачът на Мадисън — притисна веригата. Ужасното разкъсващо усещане премина през врата на Мадисън, а едно допълнително дръпване го извади от равновесие.
Очевидно някакъв охранителен пост беше задоволен някъде. Сред замаята от тръпнещата болка Мадисън чу хлъзгането и щракането на няколко чифта болтове с дистанционно управление.
Вратата се отвори тихо и Мадисън беше избутан напред.
Провлачена музика погали слуха му.
Удари го вълна от женствен аромат и той изплашено отвори очи.
Намираше се в меко осветена стая със значителни размери. Леко вълнуващи се цветни светлини къпеха стените в постоянно променящи се пастели — те успокояваха и почти хипнотизираха. Отначало Мадисън помисли, че това над главата му е открито небе, но после видя, че звездите бавно танцуват в определен ред около луната, която колкото и истинска да изглеждаше, никога не би могла в действителност да пулсира в същия ритъм като вълните по стените: таванът беше някаква илюзия, която вероятно сменяше часа през деня или нощта по нечие желание.
Подът изведнъж го изплаши. Изглеждаше като плътна мъгла, а не като килим, и Мадисън стоеше, потънал до глезените в нея. Но той се успокои, когато откри, че тя го държи изправен.
Изящната и резбована мебелировка от бюра, столове и маси, сякаш нямаше крака; всичко просто сякаш се носеше из стаята, без да помръдва.
Чувството, че се е загубил, което беше изпитал при първия си поглед в тази стая — като нито едно нещо, което някога беше виждал или си беше представял на Земята — го напускаше. Решимостта да успее в онова, с което се беше захванал, го сграбчи отново. Къде беше Тийни?
И тогава той отново се почувства изцяло извън равновесие. Нито той, нито пазачът му ходеха, те просто стояха на едно място. Обаче се придвижваха! Много бавно и нежно подът ги носеше по една стена, като им създаваше единствено усещането като от леко вълнение. Онова, което Мадисън беше взел за огромно бюро, беше всъщност горната част на едно легло!
Мадисън се вторачи.
Тази част от стаята беше тъмна. От нея се носеха стонове на удоволствие.
Движещият се под мина още по-напред.
На едно петно светлина се виждаше ръката на Тийни. Ръката се вдигаше и трепереше, докато Тийни стенеше.
Музиката виеше, а наоколо се носеше парфюм.
Часовоят дръпна леко веригата, за да привлече внимание с дрънченето.