Колбер кимна мълчаливо. Флик разтвори широко ръцете си към колата и извика:
— Сладурче, ела при татко си Флик!
Глава четвърта
След като се беше наохкал и наахкал на сваления Модел 99, докато показваше на Мадисън всичките му прелести и докато механиците сваляха праха от него и го зареждаха с гориво, Флик хукна към една кабинка за комуникации и се захвана на работа.
Мадисън, който беше вече специалист по колите, започна да се приобщава към превозното средство. То наистина беше ЛЪСКАВО! Даже ангелчетата на четирите му краища имаха хитра усмивка на лицата си, сякаш щяха да дадат на света да се разбере. Той си помисли за момент за евтиния си „Ескалибур“, който вероятно беше все още на дъното на реката в Ню Йорк, толкова далеч, но след това го забрави. Тази кола тук действаше като реактивен самолет, нямаше крила. Не беше бронирана с хром. Беше бронирана със злато! Всеки бутон беше скъпоценен камък. На седалките се седеше като на облак. Той забрави „Ескалибур“. Това беше колата на колите за връзки с обществеността!
Колбер трябваше да удари печати на много документи и Мадисън трябваше да му показва къде, но той се държа много прилично. Флик се забави в кабинката за комуникации достатъчно дълго, за да е сигурен, че когато се върне всичко ще е готово.
— Задръжте тази съборетина от Апарата — каза той на Колбер. — Ще ти кажа какво да правите с нея. Освен това бъдете готови да ми дадете две-три въздушни карета за повече пътници, в случай че изпратя за тях. Винаги съм искал да имам няколко.
Той тръгна като остави Колбер абсолютно безмълвен.
Изведнъж Флик изхвърча от кабинката за комуникации. Размахваше ръце във всички посоки. Извика:
— Получих го! О, човече, мечтите ми наистина се осъществяват. Ще повярваш ли, че го получих!
Флик търчеше наоколо, проверяваше Модел 99 и Мадисън въобще не успя да привлече вниманието му.
Флик набута цялото съдържание на количката на уличния търговец в багажните отделения, след което напъха и Мадисън в колата сякаш и той беше някакъв багаж.
Мадисън се почувства малко засегнат. В края на краищата той беше този, който притежаваше колата. Кой беше тук шефът?
— Слушай, Флик — обърна се той меко към него, когато излетяха, — радвам се, че ни намери добра кола, но има и други неща, за които трябва да мисля и които трябва да свърша. Аз съм действащ специалист по връзки с обществеността, нали знаеш. Би трябвало да действам по задачите си и да направя няколко познанства.
— Почувствай го! — извика Флик. — Не е ли красив? Никакъв шум отвън, дори никакво бръмчене от моторите. О, човече, той се държи точно така, както предполагах.
Колата наистина се движеше много гладко, всъщност като перце. Той се изненада, когато погледна през прозореца и видя как земята лети под тях на много малко разстояние, със скорост близка до тази на звука. Бяха напуснали Търговското градче, зелените местности извън града прелетяваха с такава скорост, че Мадисън не можеше да разбере дали са ферми, паркове или нещо друго.
— Флик, — каза той, — сигурен съм, че е голямо удоволствие да се кара това нещо, а и тя си е истинска красавица, признавам. Но виждам, че вече е следобед и не искам да си прахосам деня.
— Хич да не ти пука — отвърна Флик. — Не се притеснявай. Личи си, че си нов тук. Землянин, нали? Не знаех, че имаме такава планета, но и без това не ги знам всичките. Така че остави нещата на мен, за да не се загубиш.
Вече летяха над сгради и намалиха скоростта. В зоната изглежда имаше доста паркове и клубове, чиито надписи се виждаха даже на слънчева светлина. В момент на надежда Мадисън си помисли, че Флик го кара към „Вътрешен обзор“, защото видя пред себе си огромен купол с тези букви.
— Почти стигнахме — каза Флик. — Това е Джой сити. Нашата цел е ей там, точно зад големия надпис „Мръс клуб“. Не е ли забележителен?
— Е, това наистина е забележителен рекламен надпис — каза Мадисън. — Момиче с военна каска, което лежи върху параболата от снаряди. Но, Флик, аз наистина мисля, че трябва да отида до „Вътрешен обзор“…
— Не „Мръс клуба“. Той е за офицери от армията, а ние не сме от армията. Не, не. Онази метална сграда.
Мадисън се опита да види накъде летят. Единственото, което видя, беше метален правоъгълник, висок вероятно около осемдесет етажа и който покриваше район като този, затворен между шест пресечки в Ню Йорк.
— Ето я! — каза Флик, като кръжеше, за да пропусне част от трафика. — Последните пет етажа бяха градският дом на генерал Лууп.