— Не — рече Уедъл, — не мога.
— Тогава тръгвай, и то още сега! Веднага!
— А как? Виждаш го, че не може да язди, не може да се задържи на коня. — Момчето не отвърна; миг по-късно Уедъл усети неговата напрегнатост, пълната му неподвижност, макар сам той да не бе чул нищо. Но разбра, че приклекнало над него и затаило дъх, момчето гледа към стълбата. — Кой е това? — прошепна Уедъл.
— Татко.
— Аз ще сляза — каза Уедъл. — Ти стой тука и ми дръж пистолета.
X
Тъмнината беше безкрайна и мразовита. В огромния невидим мрак лежеше долината, а отсрещните студени и невидими планини чернееха на черното небе. Той прихвана остатъка на отрязаната си ръка и се разтрепера.
— Тръгвайте — каза бащата.
— Войната свърши — рече Уедъл. — Аз нямам нищо общо с победата на Вач.
— Взимайте си конете и негъра и да ви няма!
— Ако се боите за дъщеря си, видял съм я само веднъж и съвсем нямам намерение да я срещам повече.
— Тръгвайте — каза бащата. — Взимайте си каквото е ваше и хайде!
— Не мога. — Бяха застанали лице срещу лице в мрака. — За четири години се сдобих с абсолютна непоносимост към бягството.
— До съмване имате време.
— През тия четири години във Вирджиния съм имал и по-малко време. А тук е Тенеси. — Другият се бе извърнал и се стопи в черния склон. Уедъл влезе в обора и се качи по стълбата. Над хъркащия негър неподвижно клечеше момчето.
— Остави го тука — каза то. — Един нищо и никакъв негър. Остави го и тръгвай.
— Не — отсече Уедъл.
Хюл клечеше над хъркащия негър, не поглеждаше Уедъл, ала помежду им сякаш се издигаха, тихи и безшумни, гората, острите суховати гърмежи, отсеченият и див тътен на разгневени коне, струйките тънък дим.
— Мога да ти покажа една пряка пътека право за долината. За два часа си в полето. По светло вече ще бъдеш на десет мили от тук.
— Не мога. И той иска да се върне у дома. Трябва и него да заведа. — И се наведе, оправи несръчно наметалото с лявата си ръка и го затъкна около спящия негър. Чу как момчето си отива, но не се обърна. След малко разтърси негъра. — Джубал! — повика го той. Негърът изстена, извъртя се тежко на другата страна и продължи да спи. Уедъл клекна над него като момчето. — Мислех, че завинаги съм го загубил — каза си той. — Мирът и спокойствието… Правото отново да се страхуваш.
XI
Когато конете преминаха разнебитената врата и се озоваха на изровения път, къщата се възправи в мрачното студено утро мършава и запустяла. Негърът бе яхнал чистокръвния жребец, а Уедъл — червения. Негърът трепереше, седеше изгърбен, с подвити колене, лицето му се бе скрило под брезентовата качулка.
— Казвах ли ти аз, че искат да ни отровят с тая течност? Казвах ти. Планински простаци! И ти не само че им позволи да ме отровят, ами и сам ми натика отровата в устата. О, господи, веднъж да се приберем в къщи!
Уедъл се обърна и погледна назад към очуканата и безизразна къща, която не даваше никакъв признак на живот, нито дори дим.
— Предполагам, че сега при нея има друг, някой млад любовник — Уедъл говореше високо, малко замислено, но присмехулно. — Пък и това момче! Хюл. Каза като стигнем едно място, дето пътят изчезвал и се появявала лаврова горичка, да свърнем вляво. По-нататък от лавровата горичка не бивало да ходим.
— Кой какво е казал? — попита негърът. — Никъде не отивам. Връщам се в плевника и лягам.
— Добре — каза Уедъл, — слизай!
— Да слизам?
— Ще ми трябват и двата коня. Като се наспиш, ще походиш малко пешком.
— Пък аз ще те обадя на майка ти! — каза негърът. — Всичко ще разправя. Как и след четири години не ти дойде акълът и още не можеш от пръв поглед да познаеш кой е янки. Да нощуваме при янки и да ги оставиш да отровят човек на господарката! Ще видиш ти!
— Пък аз мислех, че искаш да останеш — рече Уедъл. Той също трепереше. — Все пак не е студено.
— Да остана ли? Аз? А ти как, по дяволите, ще се прибереш без мене? Какво ще кажа на господарката, като се върна и тя ме попита къде си?
— Хайде — подкани го Уедъл. Пришпори червения кон, погледна спокойно къщата и потегли. Яхнал чистокръвния зад гърба му, негърът мърмореше с тъжна напевност. Пътеката по безкрайния хълм, по която едва изпъплиха вчера, сега се спускаше, беше кална, осеяна с камънак, като драскотина през тази гола и скалиста земя и под това разливащо се небе, което се спускаше чак до боровете и лаврите. След малко къщата се скри.
— И тъй, аз бягам — каза Уедъл. — Като се върна в къщи, ще се срамувам. Да. Но това значи, че още живея. Още живея, защото все още познавам както страха, така и желанието. Нали животът е потвърждение на миналото и едно обещание за бъдещето! Значи, още живея… А, ето! — Беше лавровата горичка. На около триста метра пред тях, тя сякаш изникна неподвижна и тайнствено мрачна в тежкия въздух, който бе всъщност вода. Задърпа рязко поводите, а прегърбеният и мърморещ негър с напълно скрито лице го настигна, отмина и едва тогава чистокръвният спря, сам и по своя воля. — Но тук не се вижда никаква пътека — рече Уедъл. В този миг от горичката изскочи някаква фигура и затича към тях. Уедъл напъха поводите под крака си и скри ръка под наметалото. Тогава видя, че е момчето. То ги приближи с побеляло лице, цялото напрегнато, очите му сериозни.