— Ей оттам трябва — каза то.
— Благодаря — рече Уедъл. — Много любезно от твоя страна да дойдеш и да ни покажеш, макар че сигурно и ние щяхме да се оправим.
— Да — каза момчето, сякаш не е чуло какво му говорят. То бе вече откачило оглавника на червения кон. — Точно от другата страна на храстите. Оттук не се вижда, но като се влезе в тях…
— Къде? — обади се негърът. — Всичко ще обадя. Четири години и пак не ти дойде акълът…
— Млъкни! — каза му Уедъл, после се обърна към момчето. — Много съм ти задължен. Ако искаш, задръж оглавника, нямам друго. А сега се прибирай. Ние ще намерим пътеката. Сега вече е лесно.
— Те също знаят пътеката — рече момчето и дръпна коня. — Елате.
— Почакай — каза Уедъл и спря коня. Хюл държеше оглавника и гледаше към горичката. — Искаш да кажеш, че ние знаем, ама и те знаят, така ли?
— По дяволите, тръгвайте! — извика момчето с растяща ярост. — Хайде, че ми омръзна! Страшно ми омръзна.
— Добре — каза Уедъл и се огледа, присмехулен, язвителен. Лицето му бе изпито, измъчено, уморено. — Трябва да се върви. Не мога да остана тук, дори и да имах къде да се подслоня. Следователно трябва да избирам между три възможности. Тъкмо това най-много обърква човека — тази трета възможност. И то когато е схванал, че животът не е нищо друго, освен погрешният избор между две възможности, камо ли да трябва да избираш една от три. Ти се прибирай вкъщи.
Момчето се обърна и го изгледа.
— Ние ще работим — каза то. — Сега можем да се върнем у дома, тъй като татко и Вач са… Не, можем да слезем от планината по двама на кон, двама на единия и двама на другия. Като стигнем долината, ще се ожените в Мейсфийлд. Няма да ви посрамим.
— Но нали тя си има един младеж, който я чака пред църквата в неделя, изпраща я до вкъщи, вечеря у вас и може би се посчепква с другите момчета за нея?
— Значи, не искаш да ни вземеш?
— Не. Връщай се вкъщи!
Момчето за миг остана на мястото си, хванало оглавника, навело лице, след това се извърна и тихо каза:
— Тогава да вървим. Трябва да побързаме.
— Чакай — рече Уедъл, — какво си намислил?
— Ще дойда донякъде с вас. Хайде! — И задърпа червения кон напред, към пътя.
— Стой! — извика Уедъл. — Връщай се вкъщи! Войната свърши и Вач знае това.
Момчето не отвърна. Поведе коня към храсталаците. Чистокръвният се дръпна назад.
— Тпру, Цезар! — викна негърът. — Чакай, Соши! Аз оттук не минавам…
Без да спира, момчето погледна назад през рамо.
— Ти стой там — каза то, — стой където си!
Пътеката представляваше едва забележима драскотина, която се раздвоява и заобикаля храстите.
— Сега вече виждам — каза Уедъл, — можеш да се прибираш.
— Малко ще ви изпратя — каза момчето; гласът му бе толкова тих, че Уедъл разбра: Хюл сдържаше дъха си, целият изпънат и нащрек. Уедъл си пое дъх, а червеният кон подскочи надолу. „Глупости — помисли си той. — Още пет минути и тая игра ще свърши. Уж исках да възвърна правото си на страх, но май попрекалих.“ Пътеката се разшири. До него пристъпваше и чистокръвният. Момчето крачеше между двата коня и отново обърна глава към негъра.
— Нали ти казах, ти стой назад.
— Защо назад? — попита Уедъл и се вгледа в помръкналото и напрегнато лице на момчето. „Не мога да разбера: хванах ли се на тая игра или не“ — мина му през ума. И каза на глас: — Защо трябва да стои назад?
Момчето го погледна, спря и дръпна червения кон.
— Ще работим — каза то, — няма да те посрамим.
Уедъл почувствува, че мислите му отрезвяват. Спогледаха се с Хюл.
— Смяташ ли, че направихме погрешния избор? — попита Уедъл. — Нали трябваше да избираме. Една от три възможности.
Хюл сякаш и този път не го чу.
— Нали няма да си помислиш, че аз съм виновен? Кълнеш ли се?
— Да, кълна се — Уедъл говореше спокойно, приковал поглед в момчето; разговаряха като мъже или може би като две деца. — И какво според тебе трябва да направим?
— Да се върнем. Те ще бъдат далече. Тогава можем… — и дръпна поводите на червения кон. Чистокръвният отново ги настигна и продължи напред.