— Вие сте в Тенеси — рече другият. — Влезте.
Уедъл се обърна към негъра:
— Заведи конете в яхъра.
Разкривен в широката куртка и брезентовото покривало на главата, негърът се отправи към портата с оная наперена надменност, която доби, като забеляза босите нозе на жената и мизерната гола вътрешност на хижата. Пое двата повода и завика на конете с ненужно надути крясъци, на които те не обърнаха никакво внимание, защото явно отдавна им бяха свикнали. Негърът сякаш също не се трогваше от собствените си викове, те бяха като че нещо обикновено, съпътстващо извеждането на конете зад портата, това изпаряване на коне и негър, забелязано от останалите в едно и също време.
II
През стената на кухнята момичето дочуваше гласовете на мъжете в стаята, откъдето, като видя приближаващия се непознат, баща й я бе изгонил. Беше двайсетгодишна, едра, с мека коса и проста прическа, с големи нежни ръце, боса, облечена в една единствена, съшита от брашнени чували дреха. Стоеше неподвижно до стената, извила глава встрани, а очите й бяха широко отворени, кротки и празни като на сомнамбул; бе доловила, че баща й и непознатият влизат в стаята отвъд стената.
Кухнята представляваше дъсчена колиба, прикована до дървената стена на хижата. Калта между дъските до нея бе изсъхнала от горещината на печката, напомняше тебешир и на места вече се ронеше. Тя се наведе с бавно, безшумно и знойно като шепота на босите й нозе движение и намери с око една от тези цепнатини. Забеляза празната маса, върху която имаше пръстена кана и кутия патрони с надпис „Армия на САЩ“. До масата, на плетените столове, седяха двамата й братя, но към вратата погледна само по-младият, момчето, и тя разбра, че непознатият е вече в стаята, чу го. По-големият вадеше патроните един по един и ги нареждаше пред себе си в редица, изправени до ръката му като парад на дребни войничета; той бе обърнал гърба си към вратата, там, където сега стоеше непознатият. Дъхът й притихна. „Вач можеше да го застреля — каза си тя, пое въздух и пак се наведе. — И сега не е късно.“
След това се чуха стъпки и до кухненската врата застана майка й, прекосявайки и за миг дори затуляйки тясната цепнатина. Въпреки това тя не се отмести, когато майка й влезе в кухнята. Клечеше пред цепнатината, сега дишаше равно и плитко, а зад гърба й майката затрополя с колелата на печката. Едва сега съзря непознатия и притаи дъх, без дори да съзнава, че е престанала изобщо да диша. Видя го изправен до масата в дрипавото наметало, хванал шапката си с лявата ръка. Вач не вдигна поглед.
— Казвам се Сошиър Уедъл — каза пришелецът.
— Соши Уедъл — прошепна момичето в сухата, излющена, трошлива и прашна стена. Виждаше го цял, с омазненото, кърпено и неведнъж четкано наметало, с леко повдигната глава и морно лице, изпито, носещо отпечатъка на някаква несломима умора и въпреки това малко надменно, сякаш бе същество от друг свят, което диша друг въздух, чиито жили се топлят от друга кръв. — Соши Уедъл — въздъхна тя.
— Пийнете малко уиски — каза Вач, без да помръдва.
Както стана с внезапно спрялото дишане, сега тя изведнъж не чуваше повече никакви думи, сякаш вече не е нужно да слуша, сякаш любопитството също няма място тук, в атмосферата, населявана от другокрайненеца, в която за миг се потопи и тя, наблюдавайки го изправен до масата, вперил очите си във Вач, а Вач, сега вече обърнал се на стола си, го гледаше с куршум в ръката. Тя дишаше тихо в процепа, през който идваха гласовете, гласове без страст и без значение, идващи от тъмната, тлееща, дива и детинска суетност на мъжете:
— Предполагам, че наглед са ви познати, а?
— Защо не? И ние сме ги използвали. Не винаги сме имали време или барут сами да си правим. От време на време се налагаше да прибягваме и до вашите. Особено напоследък.
— А може би ще ви станат още по-познати, ако някой от тях се пръсне в лицето ви.
— Вач! — Сега тя обърна очи към баща си, защото това бе неговият глас. По-малкият брат се бе надигнал от стола, приведен напред, с леко отворена уста. Беше седемнайсетгодишен. Но непознатият продължаваше да стои спокойно и да наблюдава Вач, ръката му притисна шапката до износеното наметало, а на лицето му все тъй се четеше надменното и малко загадъчно изражение.
— Защо не си покажете и другата ръка? — каза Вач. — Или ви е страх да дръпнете спусъка на пистолета.
— Не — рече непознатият, — не ме е страх да я покажа.
— Тогаз пийнете малко уиски — каза Вач и бутна каната с жест, говорещ за неуважение и дори презрение.
— Безкрайно съм ви задължен — отвърна непознатият, — но стомахът ми не позволява. Три години война се извинявах на стомаха си, а сега, вече в мир, трябва да се извинявам за стомаха си. Но ако може една чаша за слугата? И след четирите години не би отказал.