— Соши Уедъл — прошепна момичето в ронещия се прах иззад който идваха гласовете, все още не повишени, ала завинаги враждебни и несдобрими и вече осъдени — единият на сляпата жертва, другият на слепия палач:
— А задникът ви дали ще позволи?
— Мълчи, Вач!
— Оставете го, господине. Ако е бил във войската и една година дори, значи и той веднъж е бягал. А може и по-често, стига да се е бил с армията на Северна Вирджиния.
— Соши Уедъл — шепнеше момичето и се превиваше над цепнатината. Изведнъж Уедъл тръгна направо към нея с тежката чаша в лявата ръка, смачкал под мишница широкополата си шапка.
— Не оттам — спря го Вач. Непознатият се извърна. — Къде искате да отидете?
— Да занеса това на слугата — каза пришелецът. — В обора. Мислех, че през тая врата… — Сега лицето му беше в профил, изтощено, хлътнало, отпуснато; веждите му се вдигнаха въпросително и високомерно. Без да става, Вач килна глава назад и встрани.
— Махайте се от тая врата! — Но непознатият остана на мястото си. Измести само глава, сякаш просто да смени посоката на погледа си.
— Гледа към татко — каза си момичето. — Чака татко да му каже. Не го е страх от Вач. Знаех си.
— Махайте се от тая врата! — извика Вач. — Мръсен негър!
— Аха, значи, лицето, а не униформата! — каза непознатият. — Както разбирам, вие четири години се бихте, за да ги освободите.
Сега тя отново чу гласа на баща си:
— От предната врата, чужденецо, и после зад къщата.
— Соши Уедъл — каза си тя. Зад нея майка й трополеше на печката. — Соши Уедъл. — Повтори го безгласно, въздъхна дълбоко и тихо, бавно и спокойно. — Като музика. Като песен — помисли си тя.
III
Негърът клечеше в преддверието на обора, чиито изпочупени и хлътнали в земята ясли бяха отдавна празни, ако не се смятаха техните два коня. Зад гърба му лежеше отворена протритата раница. Лъскаше чифт тънки салонни чепици с парченце плат и гребеше от тенекиена кутия с лустро, в която бе останал само белезникавият кръг по края. До него, на една дъска, се мъдреше вече лъсната обувка. Кожата бе напукана, а подметката, груба и крива, бе явно скоро закована от несръчна и груба ръка.
— Да се благодарим на бога, че хората не могат да ти видят подметките — рече негърът. — Да се благодарим на бога, че сме сред тая планинска измет. Хич няма да ми е приятно, ако янките видят какво носиш на краката си. — Разтърка с парцалчето, намигна, духна обувката и отново я затърка върху сгънатото си бедро.
— Вземи — каза Уедъл и му подаде чашата. Бе пълна с безцветна, водниста течност.
Негърът спря и обувката и парцалчето увиснаха.
— Какво? — После погледна чашата. — Какво е това?
— Изпий го — рече Уедъл.
— Но това е вода. За какво ми носиш вода?
— Изпий го — каза Уедъл, — не е вода.
Негърът пое чашата предпазливо, сякаш бе пълна с нитроглицерин. Разгледа я, примигна, поднесе я бавно под носа си и пак мигна.
— Откъде го взе? — Уедъл не отговори. Той бе взел лъснатата обувка и не откъсваше от нея очи. Негърът отново поднесе чашата под носа си. — Мирише почти както би трябвало. Но да се превърна на куче, ако изглежда както трябва. Тия хора имат намерение да те отровят. — Допря чашата до устните си и внимателно сръбна, после веднага я свали и примигна.
— Аз не съм пил — каза Уедъл и остави обувката.
— И по-добре — рече негърът. — Аз тука четири години се мъча да се грижа за тебе и да те върна у дома, както ми поръча господарката, а ти да спиш по хорските хамбари като скитник, като някой бездомен негър… — Допря чашата до устните си, надигна я и главата му се отметна назад. Свали чашата празна; беше със затворени очи. — Уф! — рече той и тръсна глава, сякаш е изтръпнал. — Мирише както трябва и точно на място пада. Но да стана куче, ако наглед е като хората! Според мен по-добре да не пиеш. Ако ти дадат още, пращай го на мене. Толкоз работи съм издържал, за господарката и на това ще издържа.
И отново пое обувката и парцалчето. Уедъл се наведе над раницата.
— Къде ми е пистолетът?
Негърът отново спря с обувка в едната ръка и парцал в другата.
— За какво ти е? — Наведе се и погледна калния склон пред къщата. — Тия хора да не са янки? — прошепна той.
— Не — каза Уедъл и зарови лявата си ръка в раницата. Негърът сякаш не го чу.
— В Тенеси? Нали ми каза, че сме в Тенеси, дето е Мемфис? Макар че аз не знам около Мемфис да има такива работи, нагоре-надолу, баири… Знам, нали като ходихме там с баща ти, нищо подобно не видях. Но щом казваш… А сега изведнъж — тия от Мемфис били янки!