— Къде е пистолетът? — повтори Уедъл.
— Казах ли ти аз! — рече негърът. — Правиш ги едни! Дето оставихме тия хора да видят, че бъхтиш баира пеша и водиш Цезар, щото според тебе бил уморен; пък аз съм яхнал другия кон, а ти пеша, макар че аз мога повече и от теб да ходя и колкото си щеш и когато си щеш, и ти знаеш, че е така, нищо че съм на четирийсе, а ти си на двайсе и осем. Ще те обадя аз на майка ти, ще видиш!
Уедъл се изправи, държейки тежък револвер. Щракна с единствената си ръка, дръпна петлето и пак го пусна. Негърът го наблюдаваше, приклекнал като маймуна и загърнат в синята куртка на северняшката армия.
— Остави туй нещо — рече той. — Войната свърши. Нали оттатък във Фърджини ни казаха, че край на всичко? Сега нямаш нужда от пистолети. Остави го, чуваш ли?
— Отивам да се изкъпя — каза Уедъл. — Ризата ми…
— Да се къпеш ли? Къде? В какво? Тия тука никога не са виждали вана.
— На кладенеца. Готова ли ми е ризата?
— Ето я… но върни тоя пистолет, чуваш ли, Соши! Ще те обадя на майка ти. Всичко ще разкажа. Ах, защо не е сега господарят тука!
— Ти иди в кухнята — заповяда Уедъл. — Кажи им, че искам да се изкъпя в кладенеца. И ги помоли да дръпнат пердето на оня прозорец. — Пистолетът бе изчезнал под сивото наметало. Той се приближи до яслата, където бе вързан жребецът, конят вдигна муцуна към него, а очите му се обърнаха меки и диви. Потупа го с лявата си ръка, а той изпръхтя, не високо, със сладък и топъл дъх.
IV
Негърът влезе в кухнята през задната врата. Беше свалил брезентовата си забрадка и сега беше по синьо войнишко кепе, което, както и куртката, също му беше голямо, въртеше се на темето му тъй, че при всяка крачка халтавият му ръб потрепваше, сякаш има свой собствен живот. От него не се виждаше почти нищо, ако не се смята лицето между кепето и яката, напомнящо изсъхнал борнейски скалп и почти толкова малко, леко напрашено, като че в студа е стояло заровено в купчина пепел от дърва. Старата жена стоеше до печката, на която съскаше и пърпореше тиган; когато негърът влезе, тя не вдигна глава. Момичето стоеше сред стаята с празни ръце. Погледна негъра, проследи го с бавен, сериозен, потаен и немигащ поглед, а той прекоси кухнята с пресилена, окарикатурена самоувереност, вдигна един от пъновете до печката и седна отгоре му.
— Ако времето ви е винаги такова, каквото е сега, все ми е едно дали тая земя ще бъде на янките — каза той, разкопча куртката и показа нозете и ходилата си, безформени и огромни, омотани в някаква кална и безименна материя, наподобяваща кожа, в която приличаха на два кални звяра колкото излегнали се млади псета; премести се към момичето, а момичето си помисли: Това е кожа. Кой знае какво палто е нарязал да си омотае краката. — Ами да — продължи негърът, — един път да си отида у дома, пък ако щат янките всичко да вземат!
— А вие къде живеете? — попита момичето.
Негърът я погледна.
— В Мисисипи. В имението. Никога ли не сте чували за Къщата-околия?
— Къща-околия?
— Точно така. Дядо му я нарекъл Къща-околия, защото е по-голяма и от околия. И с муле да тръгнеш през нея, пак няма да я обходиш от изгрев до залез. Така е. — И той бавно потри длани о бедрата си. Лицето му сега бе обърнато към печката; смръкна шумно. Пепелявият цвят по страните му бе вече изчезнал и лицето съвсем почерня, съсухри се, устата му леко провисна, сякаш мускулите се бяха отпуснали от дълга употреба като остарели ластици, не мускулите за дъвчене, а тия, с които се говори. — Според мен май вече сме си близо. Познава се, най-малкото по миризмата на свинското, и при нас така мирише.
— Къща-околия — изрече момичето вглъбено и унесено, без да откъсва от негъра сериозните си немигащи очи. После извърна глава и погледна към стената с напълно спокойно лице, непроницаемо и бавно, дълбоко замислено.
— Точно така — рече негърът. — Дори янките са чували за Къщата-околия на господаря Френсиз Уедъл. Може и да сте го виждали по онова време, когато тръгна с каляската за Вашингтон да каже на вашия президент, че не одобрява това, което президентът прави с народа. Целия път до Вашингтон измина, все с каляската и с двама негри да я карат и да нагорещяват тухлите, с които си топлеше краката. А напред тръгна един от неговите с фургона и с резервните коне. Отнесе на президента ви цели две мечи кожи и осем бута, пушено еленско месо. Трябва да е минал точно ей тук, пред вашата къща. Сигурно баща ти или баща му са го забелязали. — Продължаваше да разказва, словоохотлив, с приспивателно напевен глас, лицето му постепенно се озаряваше, заблестя с някаква богата топлина, а майката все тъй се навеждаше над печката; момичето стоеше неподвижно и сковано, сгънало босите си гладки ходила до грубите бъчви, а огромното й меко и младо тяло повдигаше грубата дреха с гладкото си млечно богатство, нещо неизказано струеше през немигащите й очи, приковани в негъра, устата й бе леко отворена.