Негърът говореше ли говореше с притворени очи и равен непресекващ глас, надуто, лениво показващ, че не може да му се противоречи, сякаш се намираше у дома, сякаш никога не е имало война и никога не е чувал непонятните слухове за свобода и за промяна, просто като че тази вечер той (според домашната йерархия прост коняр) се намира в хижата си заедно с останалите полски ратаи; в това време старата напълни паниците с готовата гозба, излезе и затвори вратата. Той отвори очи от шума, погледна вратата, след това момичето. Тя се бе загледала към вратата, където изчезна майка й.
— На тебе не ти ли разрешават да ядеш с тях на масата? — попита я той.
Без да мига, момичето погледна негъра.
— Къща-околия — рече тя. — А Вач казваше, че и той бил негър.
— Кой? Той? Негър? Господарят Уедъл? А кой е Вач? — Момичето го гледаше. — Това е, защото никога никъде не сте ходили. И нищо не сте видели. Живеете си тука на голия хълм, дето и пушек не можеш да видиш. Той — негър, а? Да беше те чула майка му! — Той се огледа, отново съсухрен, очните му ябълки побеляха и се завъртяха насам-натам. Момичето продължаваше да го наблюдава.
— А там момичетата през цялото време ли носят обувки? — рече тя.
Негърът оглеждаше кухнята.
— Къде я държите тая изворна водица? Тук ли някъде?
— Изворна водица ли?
— Тази газ, дето се пие. — Негърът бавно примигна.
— Газ?
— Тая светлата газ за лампи, нали я пиете. Няма ли мъничко скрита някъде?
— О — каза момичето, — искаш да кажеш царевичното! — Отиде в единия ъгъл, вдигна от пода една разкована дъска (негърът не сваляше очи от нея) и измъкна още една пръстена кана. Напълни дебелостенна чаша, подаде му я, а той я изля на един дъх в гърлото си със затворени очи.
— Уф! — рече той и отри уста с опакото на ръката си. — Кажи сега, какво ме питаше?
— Носят ли момичетата в тази Къща-околия обувки?
— Жените носят. Пък ако нямат, Соши ще продаде стотина негри и ще им купи… Кой разправя, че Соши бил негър?
— Женен ли е? — попита момичето.
— Кой да е женен? Соши? — Тя не преставаше да го гледа. — Кога ще има време да се ожени, като от четири години се бием с янките? Четири години не си е бил в къщи, а там, дето бяхме, жени няма. — Вгледа се в момичето с леко кръвясали очи, а кожата му проблясваше ту тук, ту там, ту силно, ту по-слабо. Разтапяйки се от топлината, той сякаш се бе уголемил. — А теб к’во те засяга дали е женен?
Спогледаха се. Негърът чу дъха й. В следващия миг тя изобщо не го виждаше, макар че нито бе мигнала, нито бе отместила глава.
— Според мен едва ли ще му остане време за момиче без обувки — рече тя, приближи стената и се спря недалеч от цепнатината. Негърът я проследи с очи. Влезе старата, взе от печката още един съд и без да го погледне, отново хлопна вратата.
V
Край наредената за вечеря трапеза седяха четиримата мъже, всъщност мъжете бяха трима, а четвъртият бе още момче. Гозбата бе насипана в дебелостенни паници, а ножовете и вилиците бяха железни. На масата все още стоеше и каната. Сега Уедъл беше без своето наметало. Бе избръснат, със сресана назад и все още влажна коса. В светлината на лампата гънките на ризата му върху гърдите приличаха на пяна, а празният десен ръкав бе прибоден за лявото рамо с масивна златна карфица. Под масата тънките и кърпени салонни обувки стояха неподвижни между тежките кондури на двамата мъже и босите нозе на момчето.
— Вач казва, че и вие сте негър — рече бащата.
Уедъл се облегна на стола си.
— Значи, това е обяснението — каза той. — Пък аз мислех, че си е по природа зъл. При това нали трябва да е победител.
— Негър ли сте? — попита бащата.
— Не — каза Уедъл. Сега гледаше момчето, чието обветрено, ала безизразно лице бе добило въпросителен израз. Дългата коса по врата му бе сякаш грубо подрязана с нож, а може би и с байонет. Момчето също го гледаше, неподвижно и унесено. Като че съм призрак — помисли си Уедъл. — Дух. А може и да съм. — Не — повтори той, — не съм негър.
— Тогава какъв сте? — каза бащата.
Уедъл се измести в единия край на стола, ръката му се облягаше на масата.
— Значи, вие в Тенеси питате гостите си какви са — рече той. Вач бе вдигнал каната и пълнеше една чаша. Бе навел лице, а ръцете му бяха огромни и корави. И лицето бе същото. Уедъл се загледа в него. — Струва ми се, разбирам как се чувствате — продължи той. — Веднъж и с мене беше така. По-рано. Но след четири години вече не е лесно да мислиш все едно и също. Трудно е изобщо да мислиш.