Неочаквано и грубо Вач изрече нещо, удари чашата о масата и течността се разплиска. Беше като вода, но миришеше неудържимо и властно. Сякаш в нея бе скрита някаква природна летливост, която отнесе разляното през масата и го пръсна върху пяната на поизбелелия, но безупречен лен връз гърдите на Уедъл и той ненадейно усети нейния хлад на голо.
— Вач! — обади се бащата.
Уедъл не помръдна; неговото надменно, въпросително и уморено изражение не се промени.
— Направи го, без да иска — каза той.
— А когато поискам — рече Вач, — съвсем няма да изглежда като случайност.
Уедъл го изгледа.
— Струва ми се, че ви казах вече. Казвам се Сошиър Уедъл. И съм от Мисисипи. Живея в селището Къщата-Око. Построено е от баща ми, от него е кръстено. Той беше главатар на индианското племе чоктоу, казваше се Френсиз Уедъл, може и да сте чували за него. Син на индианка от чоктоу и на френски емигрант от Ню Орлеанз, бивш Наполеонов генерал и рицар на Почетния легион. Казвал се е Франсоа Видал. Веднъж баща ми запрегна колата и отиде чак до Вашингтон да протестира пред президента Джексън за отношението на правителството към червенокожите; напред изпрати един фургон с храни, подаръци, а също и резервни коне за колата си с човек, който да се грижи за всичко, чистокръвен чоктоу и братовчед на баща ми. Едно време наследствената титла главатар се даваше на старейшините на нашия клан, но след като се европеизирахме по подобие на белите, изгубихме титлата, всъщност тя остана, но я взе родът, който не пожела да замърсява кръвта си. Запазихме само робите и земите. Главатарят сега живее в една хижа, малко по-голяма от колибите на негрите, той е нещо като главен ратай. Та именно във Вашингтон баща ми се запознал и се оженил за майка ми. Убиха го през Мексиканската война. Майка ми почина преди две години, в 1863 — хвана двойна пневмония една влажна нощ, докато закопаваха среброто, тъй като федералните войски на Севера бяха вече навлезли в нашата околия; пък и храната й беше слаба. А слугата ми не иска да повярва, че е мъртва. Не искаше да повярва, че сме позволили на Севера да я лиши от нейното вносно мартиниканско кафе и счукания сухар, който ядеше всяка неделя по обяд и в сряда вечер. Според него цялата земя трябвало да се вдигне на оръжие. При това той е прост негър, частица от една потисната раса, за която свободата е като тежък товар. Всеки ден си записва какво съм сгрешил, за да ме обади на майка ми, като се върнем. Учих във Франция, но малко. И до преди две седмици бях майор в пехотата на Мисисипи под командването на един човек, за когото сигурно сте чували, Лонгстрийт.
— Значи сте майор — каза Вач.
— Да, очевидно в това ме обвинявате.
— Бунтовнически майор съм срещал и по-рано — каза Вач. — Искате ли да ви кажа къде го видях?
— Кажете — рече Уедъл.
— Лежеше до едно дърво. Наложи се да спрем и да залегнем, а той лежи до дървото и моли за вода. „Имате ли вода, приятели?“ — вика. „Имам — казвам му аз — вода колкото искаш.“ Трябваше да пропълзя, нямаше как да се изправя. Стигнах до него и го повдигнах, тъй че главата му се опря на дънера. После му обърнах лицето напред.
— Нямахте ли байонет? — попита Уедъл. — Всъщност забравих, нямало е как да се изправите.
— След това изпълзях назад. Пропълзях около стотина крачки…
— Назад?
— Не беше далече. Кой свестен човек ще стреля толкова отблизо? Трябваше да изпълзя назад и точно тогава проклетият мускет…
— Проклетият мускет ли? — Уедъл седеше на стола си леко обърнат встрани, ръката му бе на масата, а лицето — загадъчно и сдържано, язвително.
— С първия изстрел не улучих. Уж му подпрях главата и му обърнах лицето, а той отворил очи и ме гледа. Не улучих. Ударих го в гърлото и затова трябваше да стрелям втори път. Проклет мускет!
— Вач! — обади се бащата.
Вач бе подпрял ръце на масата. В главата, в лицето приличаше на баща си, макар че му липсваше неговата замисленост. Изражението му бе гневно, ала замръзнало и непроницаемо.
— Всичко заради тоя мускет! Стрелях три пъти. И му направих три очи, и трите отворени. Лицето му подпряно на дървото, а очите му в един ред, и трите, и сякаш ме гледа. Направих му още едно око, да ме види по-добре. Но заради тоя мускет трябваше да стрелям още веднъж.
— Стига, Вач! — каза бащата и се изправи, подпирайки измършавялото си тяло на масата с две ръце. — Имаме чужд човек, Вач, внимавай! А и войната вече свърши.