— Хич не ме интересува! — каза Уедъл. Ръката му се премести на гърдите и се скри в пяната на ленения плат, а очите му, язвителни, загадъчни и внимателни, не се откъсваха от Вач. — Толкова много съм ги виждал такива като него, че един повече…
— Пийнете уиски — каза Вач.
— Може би искате да ми кажете нещо?
— Оставете пистолета — каза Вач, — пийнете уиски.
Уедъл отново сложи ръка на масата. Но вместо да му налее, Вач вдигна каната над чашата и застина. Погледът му прескочи рамото на Уедъл. Уедъл се обърна. В стаята бе влязло момичето, стоеше пред вратата, а на прага зад нея бе застанала майка и. Сякаш говорейки на пода под нозете си, майката рече:
— Помъчих се да я задържа както ми поръча. Помъчих се. Ама нали е силна като мъж! Като мъж вироглава.
— Прибирай се — каза бащата.
— Аз ли? — майката попита дъските.
Бащата произнесе някакво име, което Уедъл не чу; той дори не разбра, че е пропуснал да го чуе.
— Ти се прибирай!
Момичето се раздвижи. Никого не погледна, приближи стола на който бе оставено износеното и кърпено наметало на Уедъл и го разгъна, показвайки четирите груби краища, където, сякаш с нож, хастарът е бил изрязан. Все още гледаше наметалото, когато Вач я хвана за ръката, но сега тя отмести очи към Уедъл.
— Отрязал си го и си го дал на оня негър да си завие краката — рече тя.
На свой ред бащата хвана Вач. Уедъл не трепна; извърнал се през рамо, той забеляза, че момчето до него се е вдигнало на стола и младото му отпуснато лице се навежда към лампата. Освен дишането на Вач и бащата в стаята не се чуваше никакъв звук.
— Все още съм по-силен от тебе — каза бащата. — А и като мъж съм по-добър или поне колкото тебе.
— Това няма да е вечно — измърмори Вач.
Бащата се обърна през рамо към момичето.
— Прибирай се!
Тя тръгна назад с безшумни стъпки. Бащата отново произнесе името, което Уедъл не бе доловил; той и сега не го чу и пак не разбра, че го е пропуснал. Момичето излезе. Бащата погледна Уедъл. Уедъл с нищо не издаде, че нещо се е променило, само ръката му отново се скри някъде в пазвата. Вгледаха се един в друг — студеното северно лице и полугалското-полумонголоидно, слабо и изпито като бронзова отливка лице с очи като на мъртвите, в които е помръкнал само погледът, но не и зрението.
— Взимайте си конете и тръгвайте — рече бащата.
VI
В преддверието беше тъмно и студено, черният студ на планинския април хлуеше от пода и обгръщаше босите й нозе и тялото под единствената груба дреха.
— Отрязал си хастара на наметалото, за да може негърът да си завие краката — издума тя. — Направил го за един негър! — Вратата зад нея се отвори. В светлината на лампата се изправи мъжка фигура и вратата се затвори зад гърба му. — Кой е? — попита тя. — Вач или татко? — Тогава нещо изплющя и я удари по гърба. Беше кожен ремък. — Ох, уплаших се, че е Вач — рече тя. Ударът се повтори.
— Марш в леглото! — каза баща й.
— Мене можеш да биеш, но него не можеш.
Последва нов удар: плътен, мек и равен звук, който през единствената груба дреха от чувал достигна голата й плът.
VII
В опустялата кухня негърът още миг седя на изправената цепеница до печката, загледан във вратата. След това внимателно се изправи, като се подпираше с ръка о стената.
— Уф! — изпъшка той. — Каквато е пролет, сега да сме си в имението! Додето стигнем, тия добичета ще пукнат. — Примигна към вратата, ослуша се, после отново се размърда, предпазливо придържайки се о стената, спираше да погледне вратата и да се ослуша, а от него се излъчваше нещо хитровато, несигурно и все пак внимателно. Достигна ъгъла и вдигна разкованата дъска, наведе се и като се долепи до стената, измъкна каната; в този миг изгуби равновесие и се просна по очи с лице, изкривено от искрена и нелепа изненада. Надигна се, седна на пода, внимателно стиснал каната между коленете си, после я грабна и почна да пие. Пи дълго. — Уф! — каза си той. — В имението такова нещо и на свинете няма да дадем. А тая тука планинска паплач… Отново отпи; под наведената кана лицето му изведнъж доби най-напред загрижен, а след това вцепенен израз. Остави каната и се помъчи да стане, падна върху каната, пак се изправи, олюля се, наведе се, завъртя се все с този израз на безумно вцепенение; след това се строполи с главата надолу и катурна каната.
VIII
Бяха се навели над негъра и разговаряха тихо — Уедъл, бащата и момчето.
— Ще трябва да го мъкнем — каза бащата.
Вдигнаха го. Уедъл разтърси главата му с единствената си ръка.
— Джубал! — рече той.