Негърът замахна несръчно.
— Остави ме на мира! — измънка той. — Ма’ани ги тия!
— Джубал! — повтори Уедъл.
Негърът се метна ненадейно и диво.
— Остави ме на мира! Ще те обадя на вожда! Всичко ще му кажа. — След това замлъкна, но продължи да мотолеви: — Полски ратаи. Ратаи-негри…
— Ще трябва да го отнесем — каза бащата.
— Да — съгласи се Уедъл. — Страшно съжалявам. Трябваше да ви предупредя. Но отде да зная, че ще докопа още една кана? — Наведе се и протегна единствената си ръка под раменете на негъра.
— Махнете се — спря го бащата. — Ние с Хюл ще се оправим. — Двамата с момчето вдигнаха негъра. Уедъл им отвори вратата. Пристъпиха в бездънния черен студ. Под тях се мярна оборът. Смъкнаха негъра по склона. — Изведи конете, Хюл — заповяда бащата.
— Конете ли? — сепна се Уедъл. — Та той сега не може да язди! Как ще седи на коня?
Вгледаха се един друг, всеки потърси в ледената тишина гласа на другия.
— Значи, няма да си тръгнете? — рече бащата.
— Съжалявам. Виждате, че сега не мога. Ще трябва да останем, додето съмне, да изтрезнее. И веднага потегляме.
— Оставете го тука. Оставете му единия кон, а вие тръгвайте. Какво толкоз, един негър!
— Съжалявам. Преди четири години, да. Но не сега. — Гласът му бе присмехулен, почти капризен, с оня тон на неразгадаема умора. — Дотук съм се грижил за него; и смятам да го заведа у дома.
— Аз съм ви предупредил — каза бащата.
— Много съм ви задължен. Като се развидели, ще тръгнем. Дано само Хюл бъде достатъчно любезен и ми помогне да го качим в плевника.
Бащата бе отстъпил.
— Пусни негъра, Хюл — заповяда той.
— Тук ще измръзне — каза Уедъл. — Трябва да го кача в плевника. — Той помъкна негъра, подпря го на стената и приклекна да стовари отпуснатото му тяло на рамото си. Тежестта се повдигна много лесно и той разбра защо, едва като чу гласа на бащата:
— Хюл! Ела тука!
— Да, да, по-добре върви — тихо каза Уедъл. — Сам ще го кача по стълбата. — Дочу бързото, младежко дихание на момчето, задъхало се може би от вълнение. Уедъл реши да не мисли за това въпреки безумната нотка в момчешкия глас:
— Аз ще ти помогна!
Сега Уедъл не се противопостави. Събуди негъра с плесница, туриха нозете му на стълбата и го забутаха нагоре. Насред стълбата негърът отново политна.
— Ще им разкажа! На вожда ще те обадя. И на господарката ще кажа. Полски ратаи… черни ратаи…
IX
В плевника легнаха един до друг под наметалото и двете одеяла от седлата. Сено нямаше. Негърът захърка. Дъхът му бе тежък, зловонен и остър. Вързан долу за яслата, чистокръвният жребец от време на време тропаше с крак. Уедъл лежеше по гръб, ръката му бе преметната през гърдите и държеше остатъка от липсващата ръка. Отгоре, в пукнатините на покрива, надничаше небето — това гъсто черно и мразовито небе, което утре отново ще ливне и ще се лее всеки ден, додето са в планините. „Ако изобщо напусна планината — мислеше той, отпуснал се неподвижно по гръб до хъркащия негър с втренчени нагоре очи. — Слава богу! Мислех, че се е изчерпало, че съм изгубил правото да се страхувам. Но не съм. И това ме прави щастлив. Твърде щастлив. — Лежеше по гръб в студения мрак и мислеше за дома. — Къщата-Око. Животът ни е обобщен в слова, които са станали по-важни от него. Победа. Поражение. Мир. Дом. Ето защо се налага да правим толкова много неща, за да изпълним тия думи с някакво значение. Ужасно много неща! Особено когато си недотам щастлив да бъдеш победител. Толкова много неща! Чудесно е да те бият с камшика, по-спокойно е. Да те набият и да се проснеш под един пробит покрив, за да мислиш за дома. — Негърът изхърка. — Толкова много неща! — Той сякаш наблюдаваше безмълвните думи, които се оформяха в тъмното над устата му. — Какво би станало, ако да кажем някой изведнъж прихне на глас в салона на хотел «Гейозо» в Мемфис? Но аз съм тъй щастлив…“ В този миг се чу някакъв шум. Притихне съвсем, а ръката му хвана дръжката на пистолета, затоплена под мишницата на отрязаната ръка. Вслуша се в далечния, почти неуловим звук, който пълзеше по стълбата. Остана неподвижен, додето мътният отвор на дъсчената врата не се размаза.
— Стой където си! — каза той.
— Аз съм — рече гласът; бе гласът на момчето, все тъй с онзи бърз и задъхан тон, който Уедъл и сега не се помъчи да определи дали не се дължи на вълнение; той просто не го забеляза. Момчето се приближи на четири крака по сухата съскаща плява, покриваща пода на плевника. — Хайде, защо не стреляш? — Припълзял на колене и ръце, той изведнъж се надвеси над Уедъл, едър и задъхан. — По-добре да съм умрял. Така ми се иска! И двамата да сме мъртви. Така мисли и Вач. Защо се спряхте при нас?