Един от космическите кораби взе необикновения спътник и се отправи за Юпитер. Сега в нощното небе Громов най-напред търсеше да открие ярката звезда.
Реси можеше всеки момент да бъде видян и на екрана: телевизионните камери, с които бе снабден той, предаваха изображението на Земята и електронните машини записваха върху дисковете си цялата информация.
Реси пространствуваше в цветните вълни на океана, изучаваше цветовете, формите, строежа на веществото, законите на непознатата природа — всичко, което бе скритата същност на тази планета, механизмите на нейната жизнена дейност. А редом с Реси плуваше като сянка едно много интересно създание. Огромно, сияещо отвътре, променящо за миг цветовете си заедно с прилива на вълните, като гигантски хамелеон.
— Китът на Юпитер — каза с хрипкав глас Електроник. — Реси се опитва да установи контакт с него.
Редом с кита Реси изглеждаше много мъничък, но спътниците плуваха дружно. Накъдето Реси — натам и китът. Накъдето китът — натам и Реси. Живият кит на Юпитер и механичният разузнавач от Земята се изучаваха внимателно един друг.
Какво ставаше на далечния Юпитер, засега никой не знаеше. Беше събрана информация без определени изводи. И Реси, който предаваше на Земята своите наблюдения във вид на цифри, завършваше всяко съобщение с предварително програмираната фраза: „КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“. Това означаваше, че истински контакт между Реси и странното същество на Юпитер засега не бе установен. Не е намерен общ език.
Громов се огледа. Тук, в машинната зала, всичко е ясно: сивият, спокоен тон на стените, металните калъфи на машините, чувствителните зеници на приборите. Навън препича пролетното слънце, шумят малчуганите…
А на Юпитер? Кой знае какви бури и щормове има там, какви опасности в океана на Юпитер?… Само Реси с неговите крайно чувствителни механизми може да пори просторите на чуждия океан.
— Не ни ли беше жал да пуснем Реси? — попита Громов.
— Жал ли? — Електроник се усмихна. — Разбира се, жал ни е. И на мене, и на всички момчета. Но откритията на Реси са много важни за науката.
Самият Електроник, стопанинът на Реси, работи много. Той знае, че от време на време се появяват нови, по-съвършени поколения електронни машини, и се старае да не изостава от тях, избира най-трудните задачи. В тази работа схемите му се преустройват, трупат опит, за да може следващия път бързо да намери правилното решение.
Громов си помисли: колко бързо пораснаха те — тези негови електронни деца!… Възможно е за миг да се забрави кое от тях на коя планета се намира, на кое да предлага формули, а на кое — електрически ток за подкрепване на силите.
— Какви ти са плановете? — попита професорът ученика си.
Електроник известно време преценяваше въпроса.
— Нямам никакви перспективи — каза неочаквано електронното момче.
Професорът бе поразен. Ама че оптимист!
— Как да разбирам това, Електроник?
— Не мога да реша някои проблеми.
— Например?
— Как да стана шампион по шахмат — обясни Електроник. — Обемът на информацията, която се съдържа във всяка шахматна партия, както е известно, не може да бъде преработена нито от жива, нито от изкуствена система. Не виждам изход.
Громов погледна Електроник учудено: нима сам е стигнал до такъв важен извод?
— Значи появила се е нова задача? — попита той.
— Неразрешима — уточни Електроник.
— Ако беше неразрешима — примижа Громов, на тази планета нямаше да има нито един шампион по шах. Нито един пълководец. Нито един известен учен… Как са действували те?
— Не знам. Анализирах грешките на велики хора и не намерих за себе си отговор.
— Нали няма да ми откажеш да изиграем една шахматна партия? — предложи Громов.
Професорът разбираше, че ученикът му си е поставил най-трудната задача за една електронна машина. Да се научи да играе свободно шах, да открие в края на краищата законите на творчеството — тази задача е сложна дори за него, специалиста по машините. Интуицията подсказваше на Громов, че тя трябва да се решава с игра.
Четвърти април.
В очакване на свръхновата
Колко трудно е да си гений, дори обикновен!
Например върви човек по улицата и носи бъчва. Веднага си личи, че човекът е силен, опитен, държи здраво бъчвата. А минувачите се оглеждат, предлагат му помощта си, някои се отдръпват встрани: ами ако човекът вземе, че изтърве бъчвата, ако тя ги притисне?
До входа на жилищния блок стоят бабички. Отдалеч видяха човека с бъчвата, обсъждат кой ли ще е, къде ли я е понесъл. „Божичко, ами че това е Макар Гусев!… Защо му е тази бъчва? За какво му е дотрябвала?… Ти не знаеш ли, Нюрка?…“