Синица, млад физик с наполеоновски ръст, с едра глава, върху която стоеше голяма шапка, минаваше за много способен педагог. Синица гледаше оптимистично на живота, знаеше всичко на света, носеше син тренировъчен костюм, тичаше рано на разсъмване неизменните три километра, а нощем четеше съчиненията на класиците. За него не съществуваха неразрешими проблеми.
Той посрещна Таратар и му махна с ръка.
— Физкултурен привет, Семьон Николаевич. Как спахте? Къде е вашето тайнствено изобретение?
Таратар не почна да му разправя, че бе спал отвратително. Първо показа на Синица вечния двигател.
— Класика на равнището на шестокласник — отсече с усмивка Синица.
Той веднага обърна внимание на светещата лампичка и бързо огледа прибора.
— Всичко е ясно. Върти се без търкане. Кой е авторът?
— Сироежкин.
— Способно момче. Струва ми се, че малкото му име е Сергей. — Синица за всеки случай искаше да провери паметта си. — Не знам от какъв материал е направен този прибор. Трябва да питаме химика.
Таратар се навъси.
— Не стават ли премного експерти за един прибор, Виктор Илич?
— Такова е съвременното състояние на науката, уважаеми Семьон Николаевич. Един човек не е в състояние да знае всичко.
— Леонардо да Винчи е знаел.
— Леонардо втори път няма да се роди — заключи физикът.
Синица взе с възторг изваденото от чантата а-килимче. Кръглото му лице сияеше. Физикът от сърце се смееше високо, като слушаше как паднал осмокласникът Гусев, как се катерил до тавана самият Таратар.
— Ако не бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. — Физикът с удоволствие разглеждаше килимчето. — Елементарно просто! А-килимче! и цялата гравитация лети към джендема!
— Внимавайте с контактите, Виктор Илич — напомни му Таратар.
— Разбрах ви, Семьон Николаевич… Ако не възразявате, аз ще бъда вторият след Гусев изпитател. — Учителят погледна към тавана. — Само че да излезем на двора. Някак се чувствувам по-спокойно, когато над главата ми е открито небе…
Учителите излязоха на двора. Пролетното слънце слепеше. Снежните преспи бяха изтънели. По асфалта струеше ручей. Таратар бе наметнал палтото си на раменете, физикът излезе без палто.
— Значи да се съединят лентите? — попита Синица, хванал килимчето за дръжките. — Грандиозно изобретение!
— Внимателно… — понечи да каже Таратар и отскочи встрани: пред очите му се мярнаха сините панталони и островърхите обувки.
Таратар вдигна нагоре глава: учителят по физика се отдалечаваше с огромна скорост, като риташе смешно с малките си крака. След половин минута Синица изчезна в небесната синева.
„Какво стана сега? — мислеше си слисано Таратар. — Не се договорихме как да се приземи…“
Същата мисъл дойде едновременно и в ума на Виктор Илич Синица.
Той искаше да откачи контактите, но навреме забеляза под себе си покрива на училището. Синица не пожела да падне от такава височина и още по-здраво стисна дръжките на килимчето. А-килимчето летеше нагоре.
Синица си представи как децата влизат в клас, сядат на чиновете, чакат да удари звънецът. А учителят го няма.
„Елементарно отсъствие“ — помисли си физикът, без да губи постоянния си оптимизъм.
По въздушния поток, който силно опъваше тялото му, той усещаше, че килимчето го отнася все по-нависоко. Може би е вече на височината на Хималаите. По-нагоре ще започне да се задъхва — това е проверена практика, класическа медицина.
Синица затвори очи.
Над града бавно плаваше самоходна гондола, прилична на старинен дирижабъл. Човекът, който я беше построил — физик-теоретик, — нарече своя въздушен кораб „палатка на усамотението“. Ученият се криеше тук от телефонните позвънявания, от шума на тълпата, от бръмченето на моторите, от детските гласове, за да може спокойно да обмисли механиката на звездните светове.
И ето в тази палатка, през отворения прозорец на гондолата, попадна точно учителят Синица.
Само до преди минута теоретикът беше щастлив. В палатката беше горещо и теоретикът на звездните светове, разсъблечен, седеше с наметната на гръб бяла риза. Тишината тук бе такава, че ако щеш греби с шепи и пий. Нито едно най-важно телефонно позвъняване не можеше да намери знаменития учен… Той ясно си представяше блестящите колела на далечните галактики…
И изведнъж в тихата палатка се вмъкна някакъв непознат човек. Шляпна на мекия синтетичен под и сега лежи със затворени очи, сякаш си почива на някоя зелена полянка.
— Кой си ти? — каза страшно теоретикът. Той почувствува силен пристъп на гняв: дори във висините няма спокойствие от тези случайни минувачи…