След два дни Виктор Смирнов излезе от квартирата с голямата алуминиева тенджера.
При входа го чакаше един приятел с мотоциклет. Битка седна в коша, хвана с две ръце тенджерата. Там лежеше, безценното изобретение: мъничка, колкото котка жива крава. Щом престанаха да я хранят, тя се смали, сякаш беше надувана с помпа, до предишните си размери.
Електроник, който се свърза по радиото с Реси, описа необикновения ръст на изкуственото животно, и Реси му съобщи в отговор, че неговият постоянен спътник Китюп — китът на Юпитер — понякога по неизвестни причини става по-малък, но после пак добива предишния си вид. Може би това е особеност на всички живи същества на Юпитер? За всеки случай Електроник посъветва по телефона Виктор засега да не храни кравата. Пък и Виктор нямаше вече никаква възможност да мъкне в къщи кутии с царевична свила. Добре че затворената в стаята крава не мучеше, стоеше си кротко и постепенно се смаляваше. В мълчанието й имаше нещо общо с поведението на загадъчния Китюп, за който както винаги Реси съобщаваше:
„КИТЮП МЪЛЧИ“.
Сега кравата лежеше в тенджерата и преживяше, за да подкрепи силите си по пътя. Извън града я чакаше просторен топъл гараж, отрупан с кутии с царевична свила.
Осми април.
Концерт за хеликоптер с оркестър
Термопил Турин беше един от малцината, които би се съгласил да живее в град като Ойкуменополис: той не обичаше да излиза на улицата.
А често му се случваше да пътува в далечни страни.
Турин беше велик пианист и билетите за концертите му бяха разпродадени много седмици преди гастролите.
Той лесно понасяше и най-дългите полети, дори ги обичаше и не изпитваше ни най-малък признак на вълнение от височината. Седеше в креслото, слушаше монотонния шум на моторите, който толкова много приличаше на шума в залата преди самия концерт, и мислено си свиреше някакъв сложен етюд. Дългите, нервни пръсти на пианиста винаги бяха в движение.
Самолети, автомобили, въздушни таксита — всичко това беше нещо обикновено за музиканта. Но ето че няколкото крачки по улицата от входа на жилищния блок до таксито, особено в такова пролетно време, можеха да се окажат съдбовни. Преди няколко години Турин се подхлъзна на улицата и си навехна пръста.
Музикалният свят бе развълнуван. Ако пианистът си беше счупил крака, можеше да излезе на сцената с патерици. Но пръстът! Заради него отмениха всички концерти. Телевизията, която се съобразяваше с вълненията на поклонниците на Туриновия талант, показваше рязко очертания профил на артиста и знаменитите ръце, докосващи клавишите така леко и бързо, сякаш едновременно свиреха няколко чифта ръце.
Като погледна през прозореца и видя поледицата, Турин позвъни в дирекцията и се отказа да иде днес на концерт.
Администраторът на концертната зала дълго не се предаваше. Той предложи да изпрати за пианиста двамата си помощници, да посипят асфалта пред входа с пясък и сол, най-после — да постелят за сигурност килимена пътечка от входната врата до колата. Турин вежливо отказа, като поглеждаше през прозореца започналия да се топи лед: наскоро му предстояха гастроли отвъд океана. Пък и само това му липсваше — някой от съседите да види как го водят под ръка по килима и го настаняват в колата.
Когато Турин седна пред телевизора, телефонът позвъни отново и познатият глас на директора меко, но убедително каза:
— Уважаеми Термопил Иванович, искам да ви напомня, че днес имате шефски концерт. Още е шест без четвърт, а залата е пълна. Това са ученици, Термопил Иванович, момчета и момичета. Те чакат именно вас!
Турин погледна часовника си и рече неспокойно:
— А защо не ми напомнихте по-рано, че това е шефски концерт! Точно сега ще закъснея.
— Не се безпокойте, Термопил Иванович! — избоботи в слушалката директорът. — Колата е пред вашия вход.
— М-м… Е добре, докато се приготвя, занимавайте някак децата.
На концертите на Термопил Турин в родния му град някои любители на музиката не можеха да влязат години подред. А на децата невероятно им вървеше: за тях се даваха специални концерти.
Кой ще се откаже от билет с покана, в която е посочено името на артист от световна величина! Някои възрастни считаха за несправедлив този установен вече ред.
Всички поканени бяха дошли на концерта.
Залата бе пълна. Чакаха Турин. Сега той ще излезе — съсредоточен, стремителен и гениален. Ще излезе, без да вижда нищо около себе си освен разтворения като челно-полирано крило роял.
А излезе момче с очила. Дребничко, възрижо, с папка, под мишницата. Всички мислеха, че то ще произнесе приветствената реч. А то — право на рояла.